— Ако той е част от тази група, все ще е в нечий списък — каза МакДъф. — Вероятно в списъка на Държавния департамент или в списъка на ЦРУ. Познавам някои хора. Ще видя какво мога да направя.
— Колко време ще е необходимо?
Той сви рамене.
— И аз бих искал да знам. Дори да го идентифицират, възможно е да не могат да го намерят. Може вече да е за минал за този остров.
— Можем да се надяваме, че Санборн няма да иска той да пристигне там преди тях — каза Софи. — Те много внимателно пазят формулите на РЕМ-4 и не биха рискували някой от клиентите им да се добере до учения, който знае формулите.
— Основната дума тук е „надяваме се“ — каза МакДъф.
— Ще се заема с това веднага. Няма…
Звънна телефонът на Ройд.
— Извинете ме. — Той натисна бутона. — Ройд. — Заслуша се. — По дяволите. Не, знам, че не си можел нищо да направиш. Обади ми се, когато стигнеш до пристанището. — Той затвори. — Кели е изгубил „Констанца“.
— Не! — прошепна Софи.
— Попаднал в буря. Имал е късмет, че е излязъл жив от нея. Нямало как обаче да наблюдава кораба. Докато излезе от бурята, те вече се били отдалечили.
Тя се отпусна на стола.
— Няма ли някакъв начин да ги проследи?
— Ако имаше последното радарно оборудване, може би щеше да има шанс. Когато обаче наемал ланчията, не могъл да каже нищо друго, освен че бърза. Трябвало е да тръгне веднага или е щял да ги изгуби още тогава. — Той се обърна към МакДъф. — По-добре да намерим някаква друга връзка. — Изправи се. — А аз трябва да се махна оттук. Не искам да съм от другата страна на Атлантика, когато се обадите и ми кажете къде мога да намеря Горшанк или острова.
И той излезе от библиотеката.
— Ти искаш да отидеш с него. — МакДъф изучаваше лицето й.
— Трябва да отида с него. — Ръцете на Софи бяха свити в юмруци. — Аз отворих тази кутия с червеи. И аз трябва да я затворя.
МакДъф бавно кимна.
— Майкъл?
— Разбира се, съществува и Майкъл. Няма да го оставя тук, ако нито ти, нито Джок сте при него. Освен ако не си променил решението си?
— Не, ще тръгна веднага, щом свърша работата, която току-що ми възложихте. — Направи пауза. — Но може би имам решение.
— Решение?
— Имам приятелка, която пътува насам. Ще пристигне след няколко часа.
— Тя?
— Жан Макгуайър. Тя води със себе си приемния си баща. Ще останат колкото е необходимо.
— И защо да й имам доверие?
— Защото аз й имам доверие. — Той се усмихна. — И защото баща й е детектив от полицейското управление в Атланта и един от най-умните и най-издръжливи мъже, които би могла да искаш за закрила на сина си.
— Полицията? Луд ли си? Те ще вземат Майкъл под попечителство. Мислят, че съм маниачка и убийца.
— Аз им обясних каква е ситуацията. Джо Куин е човек мъдър, с опит, и знае, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Също така, той обича Жан и й има доверие. Щом се е съгласил, ще остане до края. Ще оставя тук Кемпбъл и няколко от хората си със заповед да се подчиняват на Куин безпрекословно. Няма да има проблеми.
Тя все още не беше сигурна. Полицай, на когото МакДъф имаше доверие. Звучеше добре, Майкъл може би щеше да е в безопасност.
— Не знам…
— Жан Макгуайър е много силна, много умна и има добро сърце — каза МакДъф. — Напомня ми малко за теб. Затова се сетих за нея. Израснала е в няколко приемни домове, едва след това я осиновиха. Знае какво е да си самотен, да страдаш. Също така, знае как да се бори. Майкъл ще я хареса. Не знам човек, който би могъл да се справи с неговите психологически проблеми по-добре от Жан. — Той се усмихна. — Макар да не знам дали тя играе футбол. Това може да е проблем.
— И си сигурен, че Майкъл ще…
— Той ще е в безопасност — каза МакДъф. — Кълна се. Жан ще се грижи добре за него. Това е правилното решение. Можеш да заминеш с чиста съвест и освободено съзнание. Наистина.
Тя му повярва.
— Искам да говоря с нея и баща й.
— По-добре да разговаряте по телефона — каза МакДъф.
— Не мисля, че Ройд ще чака.
— Ще чака — каза тя мрачно. — Дори да трябва да го завържа. Трябва да говоря и с Майкъл, а после да позвъня на Жан Макгуайър. Може да пожелая да разговарям и с Джо Куин. Не мога да позволя обаче и на Ройд да замине без мен.