Тя обаче не беше животно, което копнее да се чифтоса с Ройд, само защото неговият сексапил беше неустоим, мъжествен и…
„Престани. Върни се в реалността и се заеми с работата си.“
Трябваше да намери Майкъл. Да се опита да го накара да разбере защо майка му трябва отново да замине, почти веднага, след като той е научил за смъртта на баща си.
Как, по дяволите, щеше да се справи с това?
Глава 14
Майкъл и Джок не играеха. Седяха върху един от огромните камъни, които ограждаха игрището.
— Здравей, Софи. — Джок се изправи. — Всичко наред ли е?
Тя рязко кимна.
— Трябва да говоря с Майкъл. Ще ни оставиш ли насаме?
— Разбира се. — Той я погледна внимателно, после се обърна към Майкъл. — Мисля, че майка ти има нужда от малко помощ, Майкъл. Погрижи се за нея. Окей?
Майкъл кимна.
— Ще се видим по-късно, Джок.
Той се усмихна.
— Можеш да се обзаложиш, че ще е така.
— Ройд иска да се срещнете във вътрешния двор, Джок — каза Софи.
Той кимна и тръгна към пътеката. Софи се обърна към Майкъл. Как да започне?
— Ще заминеш, нали? — запита тихо Майкъл.
Тя застина шокирана. Майкъл погледна към морето, окъпано в златистите цветове на залеза.
— Всичко е наред, мамо.
Тя мълча известно време.
— Не е наред. Не искам да замина. Не искам да те изоставя. Ако ме намразиш заради това, ще те разбера.
Той поклати глава.
— Как бих могъл да ти се ядосам? Ти си моята майка. В момента нещата са лоши за теб. Ти се опитваш да направиш това, което е най-добро за всички ни. А Джок казва, че аз трябва да свърша своята част от работата.
— Джок?
— Но дори той да не ми беше казал това, нямаше да ти се ядосам. — Покри дланта й, която беше отпусната върху скалата, със своята. — Помниш ли, снощи ти ми говори за дълга и задълженията, за това, че понякога те са радост, а понякога — бреме? Ти говореше за мен. Но аз също имам задължения. Ти си в беда и аз трябва да направя нещата по-лесни за теб. Това е моето задължение. — Той стисна здраво устни, за да не треперят. — Ще се страхувам. Ще се тревожа за теб. Трябва да ми обещаеш, че няма да пострадаш.
— Ще се опитам… — О, какво пък, по дяволите! — Обещавам!
— Джок ми каза, че тук ще има хора, които ще се грижат за мен, докато той и МакДъф се грижат за теб. Няма да им създавам никакви проблеми, мамо.
Гърлото й се сви. В очите й напираха сълзи.
— Знам — тя го прегърна през раменете и го притисна към себе си. — Много се гордея с теб, Майкъл. Джок каза ли ти кой ще дойде?
Той поклати глава.
— Е, аз ще ти кажа каквото зная.
— Не искам да мисля за това. Джок ще ми каже по-късно. — Той се облегна на нея. — Мислиш ли, че можем да поседим малко тук? Нямаш много време, нали?
Трийсет минути. Представяше си как Ройд крачи неспокойно из вътрешния двор. Прекалено лошо за него. Тя прегърна здраво Майкъл.
— Имам достатъчно време. Не бързам.
Беше съвсем тъмно, когато Софи отиде във вътрешния двор. Ройд беше изкарал взетата под наем кола пред входната врата. Тя инстинктивно се напрегна, като го видя как се е облегнал на отворената предна врата на автомобила.
— Трябваше да прекарам малко време с него.
— За Бога, знам. — Отвори й другата врата. — Затова изчаках цял час, преди да изпратя Джок да ви прекъсне. Влез. Казах на Джок да го забави петнайсет минути, за да можем вече да сме тръгнали, когато Майкъл дойде тук. Не искаш да те види да тръгваш, нали?
— Чувалът ми.
— В багажника е.
— Трябва да говоря с МакДъф. Ще се забавя само секунда.
— Вече говорих с него. Жан Макгуайър ще ти се обади на мобилния телефон. Ще влезеш ли в колата? Не искаш това да стане за Майкъл по-зле, отколкото вече е.
Тя влезе в колата.
— Не, не искам. — Облегна се назад и затвори очи. — Да тръгваме. Измъкни ме оттук.
— Това се опитвам да направя.
Тя чу как неговата врата се затръшна и как двигателят се запали. Ройд не проговори веднага. Бяха пътували няколко минути, когато каза: