И да натрие носа на МакДъф.
Къщата северно от Маями беше малка и очарователна, в испански средиземноморски стил, заобиколена с високи стени, които криеха вътрешен двор, покрит с плочки. Ройд паркира взетата под наем кола на улицата и отключи желязната врата.
— Много е приятно — каза Софи, когато погледът й попадна на малкия фонтан, който бълбукаше в центъра на двора. — Каза, че си отсядал тук и преди?
— Няколко пъти. Удобно е. — Той заключи вратата след тях. — И е безопасно, сигурно. Обичам да има стени около мен.
— Имаш достатъчно.
Той я погледна.
— Да подразбирам ли, че не говориш за къщата?
— Съжалявам, думите просто ми се изплъзнаха от устата — каза тя уморено. — Имаш право да се пазиш от всеки.
— Не се пазя от теб.
— Така ли? — Тя извърна поглед от фонтана и срещна погледа му. Вдъхна с пълни гърди, остро. — Не това исках да кажа.
— Тогава, внимавай какво говориш. Защото наблюдавам всяко твое изражение, всяка твоя интонация. — Той мина пред нея и отключи френските прозорци. — Има три спални, офис, трапезария и кухня. — Посочи извитото стълбище с парапет от ковано желязо. — Вземи, която спалня искаш. Вземи душ. Ще се срещнем в кухнята след час. Ще изляза, за да взема храна. Има кубински ресторант на няколко мили оттук. Знам, че е рано, но предполагам, че можем да хапнем. Окей?
— Окей. — Тя тръгна нагоре по стълбите. — Каквото и да е.
— Не отваряй вратата.
Тя спря и го погледна.
— Мисля, каза, че мястото е сигурно и безопасно.
— Така е. Но само глупак приема безопасността за даденост.
Той се обърна и излезе през френските прозорци. „А Ройд не е глупак“, помисли си тя, докато се качваше по стълбите. „Той е живял с ужаса години наред.“ Ужасът, който беше внесла в живота му. Все още не можеше да се отърси от него. Всеки миг, прекаран с него, засилваше разкаянието, което беше изпитала, когато беше научила за Гарууд.
Трябваше да забрави за това. Той ясно й беше дал да разбере, че не иска нейното съчувствие. Щеше да вземе душ и да се обади на Майкъл, за да се увери, че всичко е наред при него.
И да се надява, че МакДъф е открил нещо за Горшанк.
Майкъл седеше на стол до прозореца. Беше се свил на топка. Стаята се осветяваше само от лунната светлина.
— Късно е. Трябва да си в леглото.
Жан мислеше само да се отбие в стаята му, за да се увери, че той спи, но долови напрежението в него. Влезе и затвори вратата.
— Не можеш да спиш?
Той поклати глава.
— Тревожиш се за майка си?
Той кимна.
— Чакам да се обади. Тя каза, че ще се обади, когато стигне в САЩ.
— Знае, че тук е късно.
— Ще се обади. Тя обеща.
— Сигурно иска да престанеш да се тревожиш и да си легнеш. Ще те събудя, ако се обади. — Жан направи гримаса, прекоси стаята и застана до момчето. — Ако искаш нещо, това не означава непременно, че то е възможно.
— И лердът ми каза същото. — Майкъл говореше колебливо. — Няма нужда да стоиш при мен. Аз съм добре. И не искам да те безпокоя.
— Не ме безпокоиш. — Тя седна на пода и кръстоса крака като индианците. — Страхуваш ли се да заспиш, Майкъл?
— Понякога. Но не и тази вечер. Просто се тревожа за мама.
— Ти не й показа тревогата си. Постъпи много смело. Виждам, че тя се гордее с теб.
Той поклати глава.
— Аз й причинявам много проблеми.
Щеше да е глупаво да спори с него. Той беше интелигентно момче и щеше да разпознае лъжата.
— Това не означава, че тя няма причина да се гордее с теб. Мисли, че проблемите си струват.
— Защото е моя майка. Никой друг не би помислил това. — Той втренчи поглед в лицето й. — И ти не мислиш така, нали?
Май беше дошло времето за изясняване на ситуацията. Тя знаеше, че този момент ще настъпи. Той я беше приел, защото така беше по-лесно за майка му, но ето, че беше дошъл моментът да се сприятелят, ако могат.
— Нямаше да съм тук, ако не мислех, че си струва.
— Но ти дори не ме познаваш — каза той, като под черта всяка дума. — Защо дойде? Защото лердът ти каза да го направиш?
— Лердът нищо не може да ми нареди. — Майкъл продължаваше да я гледа втренчено. Той очакваше отговор. — Дойдох, защото реших, че имаш нужда от моята помощ. Когато бях дете, нямах майка като твоята и се чувствах ужасно самотна. Тогава една жена ме взе в дома си и промени всичко за мен. Казваше се Ийв Дънкан. Тя и Джо ми дадоха дом и така прогониха самотата от живота ми. Ийв ме научи, че хората трябва да си помагат. Помислих, че ще мога да върна малка част от онова, което имам като дълг към Ийв и Джо.