— Изпитала си съжаление към мен? — запита я той. — Нямам нужда от ничие съжаление.
— По-скоро съчувствие. Ти имаш проблем и аз искам да ти помогна да се излекуваш от него. Ти имаш воля, Майкъл. Не знам дали аз бих могла да понеса това, което понасяш ти.
Той мълчеше, погледът му не се отделяше от лицето й. Имаше нужда от още нещо и тя трябваше да му го даде, дори от това да болеше. Опита се да се усмихне.
— Толкова си силен, че аз почти отказах. Съгласих се едва когато МакДъф ми каза името ти.
Той смръщи вежди.
— Какво?
— Той каза, че се казваш Майкъл. Познавах момче със същото име, преди Ийв да ме вземе в дома си. Беше по-малко от мен и му викахме Мики. За него аз бях нещо като по-голяма сестра. Израснахме заедно.
— Аз като него ли съм?
— Не, той беше много сладък и аз го обичах. Ти си по-смел и по-независим. — Тя прочисти гърлото си. — Но вече не мога да помогна на Мики и ми се струва правилно да помогна на друг Майкъл.
— Твоят Мики замина някъде ли?
— Да. — Тя извърна поглед. — Той замина. — Изправи се. — Ще ми позволиш ли да го направя? Това ще ме накара да се почувствам по-добре. Искам да помогна на теб и на майка ти.
Той не проговори веднага, после бавно кимна.
— Ще бъда твой приятел.
— Тогава, може ли да те сложа да спиш и да кажа на майка ти, че съм си свършила работата?
Момчето се усмихна.
— Предполагам, че да. — Стана и тръгна към леглото. — Не искам да имаш проблеми. Не съм и наполовина толкова силен, колкото е майка ми.
— Мисля, че си. — Преди да го завие грижливо, тя го загледа как се свързва с монитора. После прошепна: — И се гордея, че съм твоя приятелка, Майкъл. Благодаря ги…
Софи току-що беше свършила разговора си с Майкъл, когато Ройд почука на вратата на спалнята. Тя прибра телефона в джоба на дънките си и отвори вратата.
— Майкъл е добре. Спеше. Съжалявам, че го събудих, но това е добър знак. И МакДъф е все още в имението. Каза, че не е открил нищо за Горшанк.
— Сигурно среща някакви затруднения — каза Ройд. — Защото няма търпение да тръгне, да се отдаде на преследването на Девлин. Готова ли си да хапнем?
Тя се замисли за миг, после кимна.
— Умирам от глад. Намери ли кубинския ресторант?
— Не. Промених намерението си. — Кимна към чантата, която носеше. — Отидох до супермаркета. Реших, че можем да хапнем на плажа. Там ще е спокойно и ще подишаме чист въздух.
Софи имаше нужда от спокойствие и чист въздух. И двамата бяха непрекъснато в движение и нащрек от момента, в който Ройд беше нахлул в живота й, и дори само няколко часа спокойствие щяха да й се отразят добре.
— Да тръгваме. — Тя мина покрай него и започна да слиза по стъпалата. — Изненадва ме това, че копнееш за спокойствие. Не изглеждаш… — Тя се спря и се опита да определи какво точно я учудва. — Ти си напрегнат. Имам чувството, че ще ме удари ток, ако случайно те докосна.
— Нали не те удари ток в онази нощ, която прекарахме заедно в леглото?
— Не. — Тя не го погледна. — Ти беше много мил с мен.
— Аз не съм мил. — Той й отвори вратата. — Почти всяко нещо, което правя, е предназначено да запази мен и живота ми. Понякога имам моменти на отпускане, но те са много редки. И не разчитам на това.
— Аз също съм научена да не разчитам на никого. — Тя събу маратонките си, когато стигнаха до плажа. — Но на теб вярвам повече, отколкото на повечето хора.
— Защо?
— Защото знам мотивите ти.
Слънцето залязваше, но пясъкът беше топъл. Вятърът духаше в косата й и откриваше лицето й и тя изведнъж се почувства по-лека, свободна… Вдигна лице към небето и си пое дълбоко въздух. Той миришеше на сол и свобода.
— Идеята ти е добра, Ройд.
— От време на време ми хрумват добри идеи. — Той й посочи куп огромни камъни близо до морето. — Там?
Тя кимна.
— Където и да е. Както казах, гладна съм.
— Каза, че умираш от глад — поправи я той с усмивка. — За първи път признаваш някоя своя остра нужда. Като че ли ядеш, колкото да останеш жива. — Погледът му я обходи. — И ти личи. Прекалено си слаба.