Разберете: мене ме върнаха от фронта, когато разбраха с какво ужасно оръжие са се сдобили чрез това ново откритие. Това беше преди три години. Тогава знаех, че малцина са тези, чиито сънища могат да бъдат управлявани. Аз не се съпротивлявах, мислех за нацията. И не ще и дума, отначало имах огромно самочувствие, защото бях в състояние да превърна в кръгли идиоти хиляди хора, които в дадения момент сънуваха на моята „вълна“.
Мертен, това чувство отмина. Останаха само безкрайният ужас и очакването на края.
Тогава ми казаха, че разполагат с достатъчно „доброволци“, тъй че всеки един от тях нямаше да бъде подложен на това изтезание по-дълго от седмица. Спомням си как прекарахме тази първа седмица тук: цялата работа ни развеселяваше и ние се смеехме; сградата се тресеше от смеха ни, защото, Мертен, ние бяхме много…
След това шеговито си рекохме „Довиждане“ и „До следващия път, до догодина.“ Но следващият път бе само три месеца по-късно и ние вече престанахме да се смеем така гръмко, защото редиците ни бяха оредели. Мертен, днес вече никой не се смее. Огледайте се! Къде са всички те? Кажете ми: къде са?
Бях се изправил и крещях в лицето му. Той уморено сведе голия си череп.
— Какво ще правите, когато не остане вече нито един? Когато няма вече никой, който да ви доставя лудост в огромни количества? Никой, когото да съсипвате и тласкате към смъртта? — Изтощен, замълчах.
Мертен каза:
— Още имаме вас, Холи, а войната скоро ще свърши.
С треперещи ръце пъхнах цигара между устните си.
Мертен ми подаде огън и тактично отклони поглед от усилията ми да достигна пламъка с върха на цигарата.
Вдишвах дълбоко дима и се питах дали е възможно да се печелят войни с такива развалини като мене.
Влезе сестрата.
— Вашата съпруга ви очаква, мистър Холи.
Угасих цигарата. Бях взел решение.
— Заради вас, Мертен, се надявам войната да свърши още утре.
Мертен ме погледна въпросително. После, изглежда, разбра какво имам пред вид и извика:
— Холи, вие не можете…
Но аз вече бях напуснал стаята.
Смеех се гръмко, докато вървях по добре познатите ми коридори, и имах чувството, че сградата отново се тресе от нашите смехове.
Но не видях никого; и никой не се смееше заедно с мен, освен подигравателното ехо.
Влязох във фоайето, а там стоеше тя и ме гледаше, и усмивката й стопли измъчената ми душа. Не можах да издържа тревожния й поглед и се извърнах.
— Наред ли е всичко, мили? — попита тя.
Отвърнах „да“ и сведох очи.
Тя ми подаде ръка.
— Да вървим — казах аз тихо.