Питър Джеймс
Убийствено просто
1
До момента, като се изключат няколко малки засечки, план А вървеше добре. Което си беше късмет, защото всъщност нямаха план Б.
В 8:30 часа една вечер късно през май те разчитаха да хванат малко дневна светлина. Беше още светло по това време предния ден, когато четиримата предприеха същото пътуване, взимайки със себе си празен ковчег и четири лопати. Но сега, докато зеленият микробус форд транзит се носеше по извънградския път в Съсекс, мъглив дъжд се сипеше от небето с цвят на воалиран негатив.
— Вече не сме ли почти там? — обади се Джош отзад, като се опитваше да имитира нетърпеливо дете.
— Великият Ум Га казва: „Където и да отида, там съм“ — отвърна му Робо, който караше и беше поне по-малко пиян от останалите.
В трите кръчми, вече отметнати в списъка през последния час и половина, и още четирите предстоящи по програма той се придържаше към бира с лимонада. Поне такова беше намерението му, но успя да гаврътне две халби чиста „Харвис“ — за да прочисти главата си за шофирането, както обясни на останалите.
— Значи сме там! — възкликна Джош.
— Винаги сме били.
Предупредителен знак с нарисуван елен излетя от мрака и веднага се скри, а светлините на фаровете се плъзнаха по лъскавия асфалт, простиращ се напред в гористата далечина. Малко по-късно подминаха малка бяла къщурка.
Майкъл, излегнат на шарена постелка в задната част на микробуса, с глава, пъхната между дръжките на гаечен ключ, служещи му за възглавница, се чувстваше приятно подпийнал.
— Мишля, ше ишкам оше едно питие — изпелтечи той.
Ако здравият му разум не го беше напуснал, може би щеше да долови по израженията на приятелите си, че нещо не е съвсем наред. Обикновено не кой знае какъв пияч, тази нощ мозъкът му бе замъглен от повече халби бира и водки за финал, отколкото когато и да било друг път, и в повече кръчми, отколкото бе разумно да посети.
От тях шестимата, които бяха приятели още от ранните си тийнейджърски години, Майкъл Харисън беше водач по рождение. Ако, както казват, тайната на живота е да избереш родителите си разумно, Майкъл беше запълнил доста правилно графите. Беше наследил привлекателната външност на майка си и чара и предприемаческия дух на баща си, но без следи от саморазрушителните гени, които в крайна сметка го унищожиха.
От дванайсетгодишен, на колкото беше, когато Том Харисън се задуши с газ в гаража на семейната им къща и остави след себе си върволица от длъжници, Майкъл порасна бързо — помагаше на майка си да свързва двата края, като разнасяше вестници, а когато поотрасна, се хващаше като черноработник през ваканциите. Израсна със съзнанието колко трудно се изкарват пари и колко лесно се прахосват.
Сега, когато вече беше на двайсет и осем, той беше интелигентен, почтен човек и роден водач. Ако имаше някакви недостатъци, това беше, че е прекалено доверчив и си пада любител на по-солените шеги. А тази вечер именно това пиленце щеше да изскочи от кафеза и да изграчи насреща му. Голям майтап.
Но в този момент нямаше никаква представа какво го чака.
Отново потъна в блажено вцепенение, отдаден само на щастливи мисли, свързани най-вече с годеницата му Ашли. Животът беше прекрасен. Майка му се срещаше със свестен тип, малкият му брат току-що бе влязъл в университета, сестра му Карли пътешестваше из Австралия, дала си свободна година от университета, за да пообиколи света, а бизнесът му вървеше невероятно добре. Но най-хубавото беше, че след три дни щеше да сключи брак с жената, която обича. И обожава. Неговата спътничка в живота.
Ашли.
Не беше забелязал лопатата, която издрънкваше при всяко друсване по пътя, докато колелата тропаха по мокрия асфалт, а дъждът барабанеше върху покрива над него. А и не бе разчел нищо по израженията на двамата си приятели, които се возеха с него отзад, като се подрусваха и фалшиво припяваха на старо парче, Sailing1 на Род Стюарт, долитаща от пращящото радио. Протекла туба с бензин изпълваше микробуса с миризма на петрол.
— Обишам я — провлачи Майкъл. — Обишам Ашли.
— Тя е страхотна жена — отбеляза Робо, като извърна глава от волана. Подмазваше се на Майкъл както винаги. Това беше в природата му. Непохватен с жените, малко тромав, с червендалесто лице, провиснала коса и бирено коремче, опънало тениската му, Робо се държеше за опашката на тази компания, като винаги се опитваше да бъде полезен. А тази вечер по случайност той наистина беше от полза.
— Така е.
— Наближаваме — предупреди ги Люк.
Робо натисна спирачката, когато наближиха отбивката, и в мрака на купето намигна на Люк, седнал до него. Чистачките биеха равномерно по предното стъкло и размазваха падащия дъжд.