— Хайде да говорим сутринта.
— Не може да чака.
Заповедният тон на гласа му постигна целта си. Тя неохотно каза:
— Добре, просто не знам дали е добра идея да идвам при теб — можем да се срещнем някъде на неутрална територия. Какво ще кажеш за бар или ресторант?
— Супер, някъде, където да ни чуе целият свят?
— Просто ще трябва да говорим тихо, става ли? По-добре е, отколкото да видят, че идвам в апартамента ти.
— Господи, тресе те параноя!
— Мен? Точно ти да ми говориш за параноя. Избери ресторант.
Марк се замисли за момент. Полицейската кола щеше да го вземе само след половин час. Пътят до мястото беше около трийсет минути. Може би десет минути на място и после още трийсет на връщане. Беше осем часа в понеделник вечерта; заведенията щяха да са спокойни. Предложи да се срещнат в десет часа в италиански ресторант близо до Кралския театър с просторна част на втория етаж, която почти със сигурност щеше да е празна.
Не беше. За негова изненада ресторантът се пукаше по шевовете — беше забравил, че след Брайтънския фестивал градът продължаваше да е силно оживен и баровете и ресторантите бяха препълнени всяка вечер. Повечето от масите на горния етаж също бяха заети и той се пъхна на една неудобна малка маса зад шумна компания от дванайсет души. Ашли още не беше дошла. Мястото беше типично италианско: бели стени, малки маси със свещи, сложени в бутилки от „Кианти“, и гласовити, енергични сервитьори.
Пътуването до Кроубъро и обратно беше протекло без особени събития: двама млади детективи в немаркирана кола, които прекараха по-голямата част от пътя на отиване в спорове за футболисти, а на връщане обсъждаха крикет. Не проявиха никакъв интерес към него, само му казаха, че смяната им е трябвало да приключи преди час и бързат да се приберат. Марк го прие като добра новина.
Насочи ги към началото на черния път с двойната ограда, след което зачака, докато те сигнализират на местния претърсващ екип да се присъедини към тях. Не след дълго няколко микробуса начело с полицейски рейндж роувър пристигнаха в конвой.
Марк слезе от колата, обясни им колко трябва да карат до мястото, но не предложи да се включи в търсенето. Не искаше да е там, когато открият гроба — а щяха да го открият със сигурност.
Имаше остра нужда от питие, но не беше сигурен какво точно иска. Беше жаден, затова си поръча бира „Перони“, за да се посъвземе малко, и зачете менюто да се поразсее от мислите си. Малко след това пристигна Ашли.
— Продължаваш да пиеш? — смъмри го тя вместо поздрав и без да го целува, се пъхна на стола срещу него, като хвърли неодобрителен поглед на шумната компания до тях, които гръмогласно цвилеха на някаква шега, след което остави елегантната си чанта „Прада“ на масата.
Беше по-хубава от всякога, помисли си Марк, облечена в модерно небрежна кремава блуза, която излагаше гърдите й доста еротично на показ, и малко колие; косата й беше вдигната. Изглеждаше свежа и разтоварена и миришеше на великолепен парфюм, който той разпозна, но не можа да назове.
Усмихна й се и каза:
— Изглеждаш зашеметяващо.
Очите й нетърпеливо се стрелкаха из помещението, сякаш търсеха сервитьор.
— Благодаря, ти изглеждаш адски зле.
— Ще разбереш причината след малко.
Без да му обръща кой знае какво внимание, тя вдигна ръка и когато най-после се появи сервитьор, тя заповеднически поръча „Сан Пелегрино“.
— Искаш ли малко вино? — попита я Марк. — Аз ще си поръчам.
— Мисля, че ти също трябва да си вземеш вода — пиеш прекалено много напоследък. Трябва да спреш и да се овладееш. Става ли?
— Става. Може би.
Ашли сви рамене.
— Добре, прави каквото искаш.
Марк плъзна длан по масата към нейната, но тя се отдръпна и се изпъна на стола с кръстосани ръце.
— Преди да забравя, утре е погребението на Пит. В два часа, в „Добрия овчар“ на „Дайк Роуд“. На Люк е в сряда; още не знам часа и не знам за Джош и Робо. И каква е тази голяма новина, която искаш да ми кажеш?
Сервитьорът донесе водата й и те поръчаха. След като той се отдалечи, Марк започна да й разказва за пръста. Тя поклати глава шокирана.
— Това не може да е истина, Марк.
Той беше сложил пръста в торбата „Джифи“ в хладилника в апартамента си, но бе взел бележката със себе си и й я подаде.
Ашли я прочете внимателно няколко пъти, като изпиташе думите безмълвно в пълна почуда. В следващия момент очите й се изпълниха с гняв и тя го погледна обвинително.
— Това не е твое дело, нали, Марк?
Беше негов ред да се шокира. Думите му се изписаха върху лицето, преди още да ги е изрекъл:
— Какво? Мислиш, че съм скрил Майкъл някъде и съм му отрязал пръста. Може и да не го харесвам много, но…