Прослуша и останалите съобщения. Още в същия дух от Ашли и от майката на Майкъл. Обади се. Обади се. Моля те, обади се.
Пресуши уискито и си наля ново, цели три пръста, след което отново отиде до прозореца. През мъглявото очертание на отражението си той отново се загледа в крайбрежната улица, наблюдавайки минаващите коли, а после отправи поглед към морето. Далеч напред на хоризонта се виждаха две малки точици светлина от товарен кораб или танкер, който прекосяваше Ламанша.
Мислеше.
Аз също щях да съм в тази катастрофа, ако полетът беше навреме.
Но мислеше и за друго.
Отпи от уискито и седна на дивана. След няколко мига телефонът звънна отново. Приближи се към него и погледна дисплея. Номерът на Ашли. Иззвъня четири пъти и прекъсна. Секунди по-късно звънна мобилният му телефон. Отново Ашли. Той се поколеба, след което натисна копчето за край на обаждането и го препрати директно към гласовата поща. После изключи телефона, седна, облегна се с крака върху табуретката и обви с ръце чашата.
Кубчетата лед изтракаха в нея; ръцете му трепереха, осъзна той; целият трепереше. Сложи диск с компилация на Моцарт в уредбата си „Бенг енд Олуфсен“. Неговата музика винаги му помагаше да мисли. Внезапно се оказа, че има много за размисъл.
Седна отново, втренчи се в уискито, като напрегнато се взираше в ледените кубчета, сякаш бяха руни. Мина повече от час, преди да вдигне телефона и да се обади.
7
Спазмите ставаха все по-чести. Като притискаше бедрата си едно о друго, задържаше дъха си и стискаше очи, Майкъл все още успяваше да се сдържи да не се изпикае в панталоните си. Не можеше да си го позволи, не можеше да понесе мисълта за смеха им, когато копелетата се върнат и открият, че се е напикал.
Но клаустрофобията вече наистина го ужасяваше. Струваше му се, че белият сатен се свива около него и се притиска все по-близо до лицето му.
На светлината от фенерчето Майкъл видя, че ръчният му часовник показва 2:47 часа.
Мамка му.
Каква, по дяволите, беше тая игра? Два и четирийсет и седем. Къде са, да му се не види? Съвсем са се забравили в някой нощен клуб!
Той се втренчи в белия сатен, главата му бумтеше, устата му пареше от жажда, а краката му се удряха един в друг, докато се опитваше да потисне болката, пронизваща пикочния му мехур. Нямаше представа още колко време ще издържи.
В пристъп на отчаяние той зачука с кокалчетата на ръцете си по капака и изрева:
— Хей! Копелета такива!
Отново погледна мобилния си телефон. Нямаше сигнал. Въпреки това той намери номера на Люк и натисна копчето за набиране. От машината се чу пронизително изпиукване и на дисплея се изписа няма сигнал.
След това напипа предавателя, включи го и извика поред имената на приятелите си. Сетне и името на другия глас, който смътно си спомняше.
— Дейви? Там ли си, Дейви?
Отговори му само пращене.
Отчаяно се нуждаеше от вода, устата му беше пресъхнала и грапава. Бяха ли му оставили вода? Вдигна си врата само няколко сантиметра — колкото бе възможно, без да си удари главата в капака, — видя отблясъка от бутилката и се протегна. Уиски „Феймъс Грауз“.
Разочарован, той разкъса печата, отви капачката и отпи една глътка. За миг усещането за нещо течно подейства като балсам за устата му; но веднага се превърна в огън, изгарящ устата му, а по-късно и гърлото. Почти на секундата обаче се почувства малко по-добре. Отпи още една глътка. Почувства се още по-добре и вдигна бутилката за трета глътка, преди отново да й сложи капачката.
Затвори очи. Главоболието му беше малко по-слабо. Нуждата да се изпикае отминаваше.
— Копелета… — промърмори той.
8
Ашли приличаше на призрак. Дългата й кестенява коса обрамчваше лице, което беше също толкова безцветно, колкото и лицата на пациентите в гората от системи, вентилатори и монитори над леглата, разположени в отделението зад нея. Тя стоеше облакътена на гишето на рецепцията в сестринския отдел на интензивното отделение в Съсекската градска болница. Уязвимостта й я правеше по-красива от всякога, поне за Марк.
Зашеметен от безсънната нощ, облечен в строг костюм и безупречно чисти черни обувки „Гучи“, той се приближи до нея, обви ръце около й и силно я прегърна. Погледът му попадна върху автомат за закуски и напитки, чешмичка с питейна вода и платен телефон в прозрачна пластмасова арка. От болниците винаги го побиваха тръпки. Откакто бе дошъл да види баща си след почти смъртоносен инфаркт и видя този мъж, някога силен и здрав, да изглежда толкова немощен, толкова адски жалък и безполезен… и уплашен. Притисна Ашли, за да утеши и нея, и себе си. Близо до главата й една стрелка мигаше на зелен компютърен екран.