— Не ти трябва да знаеш!
Клео се наведе по-близо, видът й ясно показваше, че е отворена към него. Ако се приближеше още повече, щеше да се сгуши в него. Чувстваше се много добре, много удобно да седят заедно и за миг всичките му грижи сякаш изчезнаха някъде много далеч.
— Напротив — каза тя, — искам подробен разказ за всяка минута!
— Какво ще кажеш за редактирана версия? Станах, взех си душ, излязох и се видях с Клео за по питие. Това достатъчно ли е?
Тя се засмя.
— Добре, това е начало. Сега мини през частите, които редактира.
Грейс й представи кратък обобщен разказ, като не забравяше да следи времето. Беше девет и четвърт — след час трябваше да се върне в залата за произшествия. Изобщо не би трябвало да идва на тази среща, трябваше да я отмени заради всичко, което имаше да върши, но, по дяволите, нямаше ли право да се позабавлява малко поне веднъж?
— Сигурно е тежко да разпитваш хора, изгубили близките си — отбеляза тя. — За седем години трябва да съм свикнала да виждам опечалени, често дори само няколко часа след като са получили вестта, че техен любим човек е мъртъв; но все още се ужасявам от всеки такъв момент.
— Може да звучи коравосърдечно — отвърна Грейс, — но да се срещнеш с опечалените само няколко часа след трагедията е най-добрата възможност да ги накараш да говорят. Когато хората току-що са загубили някого, първата им автоматична реакция е да изпаднат в шок. Докато още са в това състояние, те говорят. Но след дванайсет или повече часа, когато се съберат семейството и приятелите, започват да излизат от строя и млъкват. Ако искаш да научиш нещо полезно, моят опит показва, че трябва да го направиш през първите часове.
— Харесва ли ти това, което правиш? — попита го Клео.
Той отпи от колата си.
— Да. Освен когато се натъкна на хора от полицията с ограничени умове.
Тя пъхна сламката в чашата, сякаш търсеше нещо, и за момент напрегнатият й поглед напомни на Грейс за работата й в моргата, докато взима тъканна проба. Мислеше си какво ли би било, ако някога прави любов с нея. Дали гледката на голото й тяло щеше да му напомни за всички голи трупове, които бе гледал заедно с нея? Дали щеше да го отблъсне, като знае, че под красивата й кожа се крият същите отвратителни, хлъзгави, обвити в мазнини вътрешни органи, които всички хора — и бозайници имат?
— Рой, има нещо, което отдавна искам да те питам. А и разбира се, видях статиите по вестниците миналата седмица. Как започна да се интересуваш от свръхестественото?
Беше негов ред да започне да рови из питието си. Притисна с пластмасовата сламка парченцето лимон и то пусна малко сок в колата.
— Когато бях дете, чичо ми — братът на баща ми — живееше на остров Уайт, в Бембридж. Всяко лято ходех там за по седмица и обожавах тези моменти. Те имаха двама синове, единият малко по-голям от мен, а другият — малко по-малък, и аз в общи линии израснах с тях от около шестгодишна възраст. Не знам дали някога си ходила в Каус?
— Да, татко много пъти ме е взимал на плаванията си дотам по време на Седмицата на Каус.
Имитирайки изискания й акцент, Грейс каза:
— Оу, татко те е взимал.
Тя се усмихна и изчерви и приятелски го сръга по ръката.
— Не бъди зъл! Продължавай с историята си.
— Те имаха малка къща с тераса, но точно срещу нея имаше голяма къща — богаташка, на четири етажа. Имаше две много симпатични възрастни дами, които живееха отсреща и винаги седяха на голям еркерен прозорец на най-горния етаж и ни махаха всеки път, като ни видеха. Когато станах на четиринайсет, леля и чичо продадоха къщата и емигрираха в Нова Зеландия, а след това не се върнаха почти осем години. Тогава, в лятото, когато се оженихме със Санди, аз я заведох на едно от онези пътувания, да се върнем към корените, и реших, че ще е забавно да й покажа Каус и мястото, където съм прекарал толкова много щастливи ваканции като дете.
Той направи пауза, за да запали цигара, като не пропусна да забележи изненаданото намръщване на Клео, след което продължи:
— Когато стигнахме до къщата на чичо ми, видяхме, че рушат красивата голяма къща, за да освободят място за жилищна сграда. Попитах работниците какво се е случило с двете възрасни дами и те ме запознаха с предприемача — той бе живял в Каус през целия си живот и познаваше всички. Каза ми, че къщата стои празна повече от четирийсет години.
Замълча, за да си дръпне от цигарата.
— Имало е две възрастни дами, сестри — и двете са загубили съпрузите си през Първата световна война, така гласи историята. Те станали неразделни и когато едната узнала, че е болна от рак, другата решила, че не иска да живее сама. Така и двете се задушили с газ в тази стая на последния етаж, седнали до еркерния прозорец. Станало е през 1947 г.