Не че тази хилава хипотеза би задоволила Алисън Воспър.
— Разглобете до основи това място — каза той уморено на екипа си. — Погледнете под всеки проклет камък. Разберете кой притежава къщата. На кого са телевизорите, уредбата, аудито навън, килимите, фасонките по стените. Искам да знам всяка скапана подробност за Ашли Харпър. Искам да знам за нея повече, отколкото тя знае за себе си. Ясно ли е на всички?
След два часа търсене до момента никой не беше открил нищо. Все едно Ашли Харпър бе минала през къщата с някаква суперпрахосмукачка. Нямаше нищо друго освен мебели, кофичка с кисело мляко в хладилника заедно с малко соево мляко, връзка репички и изпита наполовина бутилка с шотландска минерална вода „Сейнсбъри“.
Глен Брансън се приближи до Грейс, който в този момент вдигаше матрака на леглото в спалнята за гости.
— Човече, това е толкова странно — все едно е знаела, че идваме, схващаш ли?
— Тогава как ние не сме знаели, че тя заминава?
— Ето пак започваш. Поредният въпрос.
— Да — отвърна Грейс, умората го правеше раздразнителен. — Може би защото винаги ми задаваш въпроси, вместо да ми даваш шибани отговори.
Брансън вдигна ръка във въздуха.
— Не се засягай, човече.
— Не съм.
— Тогава, къде, по дяволите, е тя?
— Не е тук.
— Това го разбрах и сам.
— Рой! Виж това — не знам дали е важно? — детектив Никол влезе в стаята с малък лист хартия в ръка, който показа на Грейс.
Беше касова бележка от магазин на име „Сенчъри Рейдио“ на „Тотънхем Корт Роуд“. На бележката пишеше: „AR5000 Cyber Scan, 2437:25 лири“.
— Къде го намери?
— В кофата за боклук в задния двор — отвърна Ник гордо.
— Две хиляди четиристотин трийсет и седем лири за скенер? — попита Рой. — Що за скенер струва толкова много? Някакъв компютърен скенер ли? — след няколко минути размисъл попита: — Защо някой би изхвърлил бележката? Дори да не можеш да прекараш разхода като служебен, адски сигурно е, че ще запазиш бележката, в случай че се развали. Нали?
— Аз със сигурност бих го направил — съгласи се Брансън.
Грейс погледна датата на бележката. Миналата сряда. Времето на закупуване беше 14:25 часът. Във вторник вечерта годеникът й изчезва. В сряда следобед тя излиза и купува скенер за две и петстотин. Това нямаше смисъл — не още. Часовникът му показваше, че до момента са минали два часа, сега беше малко след 8 сутринта.
— Не знам кога отваря „Сенчъри Рейдио“, но трябва да разберем за скенера — заяви той.
— Имаш ли някакви идеи за него? — попита Брансън.
— Доста — отговори Грейс. — Твърде много. Прекалено много — след това добави: — Трябва да съм в Кралския съд в Луис в десет без петнайсет.
— Заради добрия ти приятел Суреш Хюсеин?
— Не ми се вярва да съм му липсвал. Какво ще кажеш за закуска? Огромна порция бекон с яйца и всичко останало?
— Холестерол, човече, вредно е за сърцето ти.
— Знаеш ли какво? В момента всичко е вредно за сърцето ми.
82
Грейс влезе в просторната, претъпкана с хора чакалня на три съдебни зали в красивата джорджианска сграда на Кралския съд в Луис с предостатъчно време за убиване. Изключи звука на телефона си. Поне Клодин явно бе схванала идеята и бе престанала да му праща съобщения.
Прозя се, тялото му беше натежало като олово, огромната порция бекон с яйца, която бе изял, по-скоро изпиваше енергията му, отколкото да я подхранва. Просто искаше да полегне някъде и да дремне. Преди седмица този процес беше преобладаващото събитие в живота му, в мислите. Сега беше от второстепенна важност; намирането на Майкъл Харисън беше основното, което имаше значение.
Но този процес също имаше значение. Имаше значение за вдовицата и децата на Реймънд Коен — човекът, размазан на пихтия с тояга с шипове или от Хюсеин, или от неговите наемници. Имаше значение за всеки обикновен почтен човек в Брайтън и Хоув, защото хората имаха правото да бъдат защитавани от чудовища като него, и не на последно място имаше голямо значение за реномето на Грейс.
Намери си тихо ъгълче в чакалнята, седна и се обади на Елинор, която се занимаваше с пощата и имейлите му. Сетне затвори очи, благодарен за облекчението, което изпита, и подпря глава с ръцете си в опит да подремне, като се стараеше да не обръща внимание на отварянето и затварянето на вратите, бодрите, закачливи поздрави и разговори, щракането на закопчалки на куфарчета, тихите беседи между адвокати и клиенти.