— Обичам те — каза й. — Толкова много те обичам, Алекс.
Тя обви ръце около врата му и го целуна страстно.
— И аз те обичам, Вик. Винаги съм те обичала.
— Да, но това не ти попречи да изчукаш Марк и после Майкъл. И един куп типове преди това.
Ашли отстъпи ядосана назад и едва не падна на един от куфарите.
— Боже Господи, какво те прихваща?
— Какво ме прихваща ли? Този път се прецакахме, ето какво. Ясно ли ти е?
— Не сме се прецакали, Вик, имаме резултат.
— Жалките милион и двеста? Половин година от живота ни заради това?
— Никой от нас не би могъл да предвиди какво ще се случи.
— Трябваше да изиграем нещата различно. Можеше да измъкнеш Майкъл, да направиш сватбата и след това щяхме да вземем половината от парите му и тези на съдружника му.
— И това щеше да ни отнеме месеци, Вик, ако не и години. Те все още имат разни проблеми с големия си обект. Така както стана, получихме бърз резултат. А и ако не беше пропилял на хазарт половината от проклетите ни пари, нямаше да се налага да сме тук, ясно ли ти е?
Той смутено погледна часовника си.
— Трябва да тръгваме, ако искаме да хванем полета.
— Готова съм.
— Нямаш никаква представа колко адски мъчително е това за мен, нали, Алекс? Какво правим ние? Аз седя отстрани и през цялото време много добре знам, че тази година се чукаше с Майкъл и Марк, а преди това се чукаше с онзи глупак Ричард в Чешър, да не споменавам Джо Къруин и Джулиън Уорнър.
— Не мога да повярвам, че чувам това, Вик. Направих го, защото беше моята част от сделката, окей?
— Не, не е окей.
— Винаги накрая им поднасяш сладкото си отмъщение, така че какъв ти е проблемът? А и по този начин спестих и на двама ни сватбеното пътешествие с Майкъл.
Вик отново погледна часовника си нетърпеливо.
— Ще говорим в колата — имам да свърша само още едно нещо, преди да тръгнем.
Той издърпа куфарите й в коридора, след което се върна във всекидневната и премести дивана в средата на стаята. Сетне коленичи и отви единия ъгъл на килима.
— Вик — понечи тя.
Мъжът вдигна поглед.
— Какво?
— Не може ли просто да го оставим?
— Да го оставим?
— Никъде няма да отиде, нали? Няма да успее да се измъкне, дори не може да говори, както каза ти.
— Ще го довърша, ще го отърва от нещастието му.
— Защо просто да не го оставим? Никой никога няма да го намери.
— Трябват ми само десет секунди да му счупя врата.
— Но защо?
Той я изгледа.
— Падаш си по него, а, кучко?
Ашли се изчерви и бързо каза:
— Изобщо не си падам по него.
— Никога не ти е пукало, че се отървавам от останалите. Какво му е толкова специалното на малкия Майки?
— Няма нищо специално.
Вик пусна килима, изправи се и премести дивана обратно на мястото му. После премести и малката маса.
— Имаш право, Алекс, няма да се измъкне. Защо да проявя милост към копеленцето, като го отърва от мъките му? Ще го оставим да умре от глад съвсем сам в тъмното. Това устройва ли те?
Тя кимна.
— Провери ли днешните вестници?
— Не, чистих къщата. Имам всички вчерашни — нищо, от което да се притесняваме. Ще видим днешните на летището — той се ухили. — И след това никакви грижи, нали?
Пет минути по-късно наетият мерцедес бе натоварен с четирите куфара на Ашли и големия денк на Вик. Тя заключи предната врата и пусна ключовете от къщата в джоба си.
— Мислиш ли, че трябва да ги оставим в агенцията?
— Остават ни пет месеца от лизинга, жено! Искаш да дойдат хора и да започнат да душат наоколо? Защото казвам ти — тук определено няма да мирише никак хубаво след седмица-две.
Ашли не каза нищо, докато закопчаваше колана си и наблюдаваше през прозореца къщата за последен път. Беше странна къща, идеална за целите им заради изолираността си — най-близкият съсед беше на половин километър — и всъщност двойно по-идеална в светлината на събитията от миналия вторник вечерта. Никога, при никакви положения не би могъл да я наречеш красива или стилна къща. Построена сред покрита с шубраци пустош — която не се бе променила изобщо — през трийсетте години, тя изглеждаше като отрязана половина от къщи близнаци, като че ли другата й половина никога не е била построена. Първоначално е имала вътрешен гараж, но преди няколко години той е бил превърнат във всекидневна.
Вик запали колата. След час щяха да са на летище Гетуик. Утре или по-късно днес — винаги имаше проблем с часовите зони — щяха да са обратно в Австралия. У дома. Капки ситен дъжд забарабаниха по предното стъкло. Въпреки това тя сложи новите си слънчеви очила Гучи. Вик беше подрязал косата й — нямаше време да ходи във фризьорски салон, — а тази сутрин бе сложила къса тъмна перука. Ако изобщо издирваха някого на летището, щяха да търсят Ашли Харпър. Имаше съвсем малка вероятност да търсят Александра Хюрън. Но когато погледна паспорта в чантата си, който все още имаше две години до изтичането си, тя се усмихна. Със сигурност никой нямаше да търси Ан Хампсън.