Сега всичко, което трябваше да направят, бе да стигнат до летище Гетуик и да се качат на самолета.
Вътрешността на джипа смърдеше на дизелови изпарения от ауспуха на огромния камион пред тях, който пълзеше с по-малко от 50 км/ч. Подаде се през прозореца, за да види дали може да мине, но бързо се прибра вътре, когато един камион избумтя покрай тях в противоположната посока. Все по-нетърпеливи, те последваха камиона през бърз S-образен завой, покрай знак за струпване на камъни и нагоре по хълм, на който камионът още повече намали скоростта. Плъзна лявата си ръка в скута на Ашли, напипа дланта й и я стисна:
— Всичко ще бъде наред, ангелче.
Тя също стисна неговата в отговор.
В следващия момент погледът му бе привлечен от синьо проблясване в огледалото. И студена тръпка на страх се плъзна в стомаха му.
Наблюдаваше огледалото внимателно. Зад тях се разгръщаха асфалт, трева и дървета. Синята светлина проблесна отново и този път нямаше никакво съмнение. Мамка му. Всеки момент щеше да се появи зад ъгъла.
Отново показа глава навън и видя дървена табела за пътека за пешеходци и широк черен път и с едно бързо завъртане на кормилото плъзна джипа точно на пътя на задаващ се микробус, след което се озова на неравния, обрасъл с трева път. Колата попадна в дълбока дупка, пълна с вода и мина от другата страна. В огледалото видя полицейската кола да профучава в обратната посока, прекалено бързо, надяваше се той, за да ги е видяла.
— Защо зави?
— Полиция.
Вик натисна педала за газта, усети как гумите се въртят и сцепват, колата се наклони напред, изкачи се по коловоза и отново се спусна. Минаха през двор на ферма, в който имаше празен конски вагон и притихнал трактор, както и ламаринена конструкция с празни кошари за овце.
— Къде води този път? — попита Ашли.
— Не знам, по дяволите.
В края на черния път зави наляво по тясно междуселско шосе; минаха покрай няколко къщи и се озоваха на натоварен главен път. Облян в пот Вик свали прозореца си и каза:
— Това е A27… ще ни изведе на А23 и оттам направо към Гетуик, нали така?
— Да. Но не можем да продължим по главния път.
— Мисля… най-добрият начин…
И двамата чуха едновременно шума от хеликоптер. Вик подаде глава през прозореца и погледна нагоре. Видя тъмносин хеликоптер, който се спускаше от небето право към тях. Докато кръжеше наоколо, звукът бе станал още по-силен и вече беше достатъчно ниско, за да успее Вик да прочете надписа „ПОЛИЦИЯ“ под кабината.
— Копелета.
В движението нямаше пролука, затова прецени, че е прекалено рисковано, за да продължи право напред. Вместо това направи ляв завой и форсира мощно пред ягуар, който му засвятка с фарове и засвири с клаксон, но той не му обърна никакво внимание, втренчил поглед напред, а мозъкът му се тресеше от паника. Отпред движението се забавяше. Мамка му, направо спираше! Той се отклони леко вдясно, надникна покрай колоната и видя причината за задръстването, въпреки че част от гледката се закриваше от висока каравана.
Пътят бе блокиран от полицейска кола и от двете й страни имаше голяма синя бариера с надпис „ПОЛИЦИЯ! СПРИ!“.
87
— Току-що са профучали през полицейска бариера на разклона при Бедингхем — съобщи на Грейс оперативният служител Джим Робинсън — и сега продължават на запад по А27. Следващата им възможност за завой е на разклона след около километър и половина, където могат да направят десен завой към Луис или ляв към село Кингстън.
— Имаме ли хора на разклона?
— Един моторизиран полицай пътува натам — може да стигне навреме.
— Той няма да ни е от полза. Трябва да ги обградим. Поне не са с бърза кола, така че можем да ги хванем. Нужни са ни четири коли — къде са разположени най-близките четири?
— Имаме две, които пътуват към кръстопътя с А23 — една на път от Луис, ще е там след около четири минути; една от Шорхем с очаквано време на пристигане три минути до кръстопътя между А23 и А27; две са тук, в Съсекс Хаус, готови да потеглят, и една идва от Хейуърдс Хийт, време на пристигане след две минути.
— Хеликоптерът още ли има видимост към тях?
— Точно над тях е.