Грейс затвори очи за миг и си представи пътя. Точно в момента престъпниците, които и да са те — а той имаше силно подозрение кой е единият от тях, — бяха допуснали грешката да поемат по пътя, по който той отиваше на работа всеки ден и познаваше вероятно по-добре от всеки друг път на планетата. Познаваше всяка отбивка, всяко разклонение и отчиташе факта, че бегълците са в кола, пригодена за труден терен, и макар почвата да беше доста мокра от скорошните валежи, разполагаха с множество възможности да излязат от пътя и да минат през полето където си пожелаят.
— Можем ли да включим и два полицейски джипа в коктейла? — попита той. — Разположи ги колкото се може по-близо до пресечката на А27 и А23.
Погледна часовника си. Два без петнайсет. Вторник. Щеше да има доста голямо движение и едно от нещата, които го безпокояха, бяха другите участници в движението. През последните години полицията беше отнесла доста критики в пресата за бесни преследвания с коли и няколко трагични смъртни случаи на невинни хора при подобни мероприятия. Трябваше да направи това преследване възможно най-безопасно, доколкото позволяват обстоятелствата.
Да ги обградят би било най-добре; една кола отпред, една отзад, по една от двете страни — това ще ги принуди бавно да намалят скоростта. Това щеше да е щастлив финал по учебник.
Само дето не беше попадал на много щастливи развръзки, откакто бе станал твърде голям да чете приказки.
88
Пердашеха надолу по дълъг, лъкатушещ наклон в бързото платно, а стрелката за скоростта трептеше след 200 км/ч. Вик знаеше, че пресечката с А23 ще се появи след минута и се налагаше да вземе решение. През последните няколко минути под неотменната сянка на хеликоптера съзнанието му беше заето с една-единствена мисъл: Ако аз бях полицай, кои пунктове щях да покривам точно в този момент?
Летищата не бяха вариант. Нито пък пристанищата. Но имаше едно нещо, за което ченгетата вероятно нямаше да се сетят — може би защото дори не знаеха за него. Но за да се доберат до там, трябваше да се отърват от проклетия хеликоптер. А само след няколко километра имаше място, където може да го направи.
Двойното платно се издигаше стръмно нагоре, като отдясно се разкриваше вълниста повърхност на варовиковите полета, а отляво — огромният разпрострял се градски пейзаж на Брайтън и Хоув. А отпред, все още на доста километри разстояние, се извисяваше комин, отличителният знак на мястото, към което се бе отправил — пристанището на Шорхем. Но това нямаше да е първата му спирка.
— Защо продължи, Вик? — попита нервно Ашли. — Мислех, че отиваме на Гетуик.
Мъжът не отговори. Дребен старец пъплеше по вътрешното платно в бронзова тойота с четири врати, която изглеждаше поне десетинагодишна. Идеално!
Тунелът наближаваше всеки момент. По неговите спомени беше дълъг около два километра и минаваше точно през варовиковите полета. Подминаха знак забранено изпреварването и влязоха в слабо осветения сумрак на тунела със 175 км/ч. Вик моментално зави във вътрешното платно и наби спирачки, като намали до пълзене и включи аварийните светлини.
— Вик… какво, по дяволите…
Но той не й обърна внимание, а втренчи поглед в огледалото, като напрегнато следеше върволицата от преминаващи коли. Сега тойотата приближаваше. Вик се изопна, знаеше, че трябва да разчете времето си идеално. Тойотата даде знак, че ще изпреварва и започна да се изнася, но в същия момент се чу звук от клаксон и проблесна мигане на фарове от профучаващо порше, така че старецът наби спирачки и се върна обратно във вътрешното платно.
Жестоко!
Вик натисна ръчната спирачка на ленд роувъра колкото се може по-силно, понеже знаеше, че тя ще спре колата, без да се включват стоповете.
— Дръж се! — изкрещя той, като пусна спирачката и натисна газта.
Зад тях се чу писък на гуми, но когато тойотата се удари в тях, те вече се бяха отместили напред. Сблъсъкът беше лек, само малко раздрусване, което едва усетиха, придружено от звук на счупено стъкло.
— Излизай! — изрева Вик.
Веднага след това отвори бясно вратата си, изскочи на платното, изтича отзад и огледа пораженията. Единственото, което го интересуваше, беше предницата на тойотата. Изглеждаше добре — скарата беше хлътнала и единият фар беше паднал, но не течеше нито бензин, нито вода.
— Изкарай шибаните чанти! — изкрещя той на Ашли, която разтревожена се приближаваше към него. — Шибаните чанти, жено!
Той отвори предната врата на тойотата. Шофьорът беше дори по-немощен, отколкото му се бе сторил, когато мина покрай него. Изглеждаше отдавна надхвърлил осемдесетте, с лице, покрито със старчески петна, рехава коса и очила с тъмнозелени стъкла.