— Хей, какво… какво си мислиш… какво…? — запелтечи старецът.
Вик откопча колана му, внезапно осъзнал, че зад тях спира кола, и махна очилата му, за да го дезориентира.
— Ще ти намеря линейка, приятел.
— Не ми трябва проклета…
Вик издърпа мъжа, преметна го през рамо и го сложи на задната седалка на ленд роувъра, след което затвори вратата. Мъж на средна възраст с шкембе, който току-що бе слязъл от микробус форд, паркиран зад тойотата, дотича при Вик.
— Трябва ли ти помощ?
— Да, горкият човечец, мисля, че получи удар — мяташе се по пътя като луд.
Покрай тях прогърмя камион, сетне два мотора. Ашли изкрещя:
— За Бога, помогни ми, Вик, не мога да пренеса тези проклети куфари сама!
— Остави шибаните боклуци!
— В единия са всичките ми документи…
Вик видя, че шкембелията наблюдава Ашли със странен поглед, и реши, че най-бързото решение е да го отстрани. Удари го само веднъж и той се строполи в безсъзнание, а австралиецът го подпря на предната врата на форда му.
След това двамата с Ашли бързо натовариха неговия денк и два от куфарите й в тойотата и се качиха в нея. Вик намери задната и със стържещ звук, който предположи, че вероятно идва от ремъка, премести колата няколко метра назад, сетне намери копчето за подкарване и колата се разтресе. Провери огледалото си, натисна газта и се отправи, доколкото позволяваше определено разнебитената стара тойота, към все по-разширяващата се светлина в далечния край на тунела.
Ашли го гледаше изумена.
— Това беше умно — похвали го тя.
— Виждаш ли шибания вертолет? — попита той, присвивайки очи, когато излязоха на светло.
Младата жена се изви на седалката си, като първо проточи врат към предното стъкло, сетне към задното.
— Не ни следва! — възкликна тя. — Кръжи над предната част на тунела, почакай… страхотно — сега се връща назад!
— Перфектно, мамка му!
Вик пое по първия изход от двойното платно, който се появи след около километър и половина. Той ги отведе към смесената градско-индустриална част на Саутуик, предградието, отделящо Брайтън и Хоув от Шорхем. Имаха няколко минути преднина, преди полицията да идентифицира тази кола, и може би с малко късмет старият перко, собственикът, няма да си спомни номера й, надяваше се Вик.
— Добре, къде, по дяволите, отиваме, Вик?
— На единственото място, което полицията няма да наблюдава.
— А то е?
— Майкъл и Марк имат лодка, нали така, истинска яхта. Била си на нея?
— Да, казвала съм ти — излизала съм с нея няколко пъти.
— Достатъчно голяма е да прекоси Ламанша, нали?
— Типът, от когото я купиха, е преплувал Атлантическия океан с нея.
— Това е добре. Двамата с теб знаем как да плаваме.
— Да — Ашли си спомни няколкото ваканции в открито море, които бяха направили в Австралия и Канада. Наемаха яхта и плаваха сами. Някои от малкото щастливи и спокойни моменти в живота й.
— Значи сега вече знаеш къде отиваме. Освен ако нямаш по-добра идея?
— Да вземем лодката им?
— Ще отплаваме, след като се мръкне.
Сега бяха на натоварен главен път с прилепени една към друга къщи близнаци от двете страни на улицата. Той намали, когато наближиха светофар в червено, и видя пазарен участък напред по пътя. Спря и в следващия момент лицето му посърна. Ярка бяла светлина изпълни огледалото за обратно виждане. Чу пронизителния вой на сирената. Видя синята проблясваща полицейска лампа и чу шум от клапан; в следващия момент до прозореца му се изравни моторизиран полицай, който му направи знак да слезе.
Вместо това обаче Вик натисна газта докрай и се стрелна на червено, пресичайки пътя на тежкотоварен камион.
— О, мамка му — възкликна Ашли.
След няколко секунди, вече с включена сирена, моторът отново се изравни с тях и ченгето му замаха строго да отбие. Вик завъртя рязко кормилото надясно и се удари в мотора, прекатурвайки го на една страна; в огледалото си зърна за кратко полицая, паднал от седалката, да се търкаля по шосето.
Изпаднал в паника, Вик видя пощенска кутия на стълб и спокойна на вид странична улица. Рязко сви в нея, чувайки звука от чантите, които се плъзнаха по задната седалка, и форсира по широкия път с три ленти. Отново започваше да вали и той опипа копчетата, докато накрая намери това за чистачките и ги включи. Достигнаха до Т-образно разклонение с църква отпред.
— Знаеш ли къде се намираме?
— Пристанището не може да е далеч — отвърна той. Продължи да кара през лабиринт от спокойни улички с жилищни сгради и внезапно излезе на тясна, натоварена главна улица, по която колите пълзяха. — Ето! — посочи Вик напред. — Там е пристанището!