— Трябва да излезем и да се скрием, Вик. Няма да успеем да им избягаме с тази кола.
— Знам — отвърна той мрачно, паниката отново го завладяваше, а и не виждаше никаква пролука в оградата. — Къде е шибаният изход?
— Просто мини през оградата.
Мъжът послуша съвета на Ашли и продължи да кара с пълна сила към оградата. Намали точно преди да се ударят в нея, а телената мрежа издаде глух звънтящ звук и се разкъса като плат. Озова се на обиколния път, отдясно се падаха тинестите земи около реката, а отляво — пистата, точно зад него бяха моторът и колата. Отсреща се задаваше спортен мерцедес. Вик продължи напред.
— Разкарай се от шибания път!
В последния момент мерцедесът отби в банкета.
Наближаваха Т-образен разклон с тесен път, който беше малко по-широк от алея. Отляво имаше паркиран пред малка къща камион за пренасяне на покъщнина, който в този момент разтоварваха, блокирайки целия път.
Зави надясно и натисна докрай педала, без да откъсва поглед от огледалото. Поне тази уличка беше прекалено тясна, за да мине беемвето. Моторът се придвижваше да заеме позиция. Всеки момент щеше да профучи покрай тях. Вик се отклони леко, за да го сплаши. Караха със сто и десет, сто и двайсет, сто и трийсет и наближаваха дървен мост през реката.
В мига, в който стигнаха до моста, две малки момчета на велосипеди се появиха от другия край, точно по средата на пътя.
— Маааамка му, о, мааамка му, маааамка му — изруга Вик, натисна спирачките и наду клаксона, но нямаше време; те не можеха да спрат, а нямаше място да мине покрай тях.
Колата се замята надясно, наляво, пак надясно. Удари дясната преграда на моста, поднесе на другата страна и удари лявата, отскочи от нея с половин пирует, сетне се прекатури на покрива си, подскочи във въздуха, събаряйки предпазната преграда, разцепи дървената част на надстройката на моста, натроши я като кибритени клечки и полетя надолу преобърната, задните врати се отвориха и куфарите се спуснаха редом с колата към калното корито на реката, което беше меко и коварно като подвижни пясъци.
Мотористът слезе от возилото си, накуцвайки с единия крак — контузен, когато го събориха от мотора му само преди няколко минути, — дотътри се до дупката в оградата на моста и надникна надолу.
Единственото, което видя да стърчи от калта, беше мръсната долна част на тойотата. Останалата част от колата беше потънала. Той се втренчи в металния под, ауспуха и заглушителя и в четирите колела, които още се въртяха. Малко след това пред очите му в калта се появиха мехурчета навсякъде около колата, като врящ казан, и след секунди дъното и колелата се плъзнаха под повърхността, а калта се затвори над тях. Последваха още мехури, които разкъсаха повърхността, сякаш е било обезпокоено подводното леговище на някакво чудовище. Сетне нищо.
89
Приливът затрудняваше усилията им. Широк кордон опасваше района, в който бе потънала колата, и брезентовите платнища само отчасти закриваха гледката от набъбващата тълпа от любопитни зяпачи на отсрещния бряг. Пожарна, две линейки, половин дузина полицейски коли, включително и влекач, бяха паркирани надолу по уличката.
На застарелия мост бе прекаран подемен кран въпреки опасенията дали той ще издържи тежестта. Грейс стоеше на моста и наблюдаваше как напредва изваждането на колата. Полицейски водолази усилено се мъчеха да закачат куките на теглича на крана за тойотата. Небето, от което на промеждутъци се изсипваха малки порции дъжд, се бе просветлило през последния час и слънцето се опитваше да пробие облаците.
Гъстата кал пречеше на водолазите да се спуснат по-надолу и единствената надежда, че някой от пътниците на колата все още беше жив, почиваше на прозорците, които бяха останали непокътнати, и вероятно бе останал въздух в колата. Количеството стъкла, пръснати по моста, правеше това предположение доста пресилено.
От изоставения ленд роувър бяха извадени два куфара, но в тях имаше само женски дрехи; нито едно парче хартия, което би могло да им подскаже местонахождението на Майкъл Харисън. Грейс имаше мрачното чувство, че тази кола също няма да им помогне.
Глен Брансън, застанал до него, се обади: