— Знаеш ли за какво ме подсеща това? Оригиналният вариант на Психо от 1960 г. Когато изтеглят колата на Джанет Лий от езерото. Спомняш ли си?
— Спомням си.
— Това беше жесток филм. Римейкът е пълен боклук. Не знам защо хората си дават зор да правят римейки.
— Пари — отвърна Грейс. — Това е една от причините двамата с теб да имаме работа. Защото хората правят страшно много неща за пари.
След още няколко минути куките най-после бяха закачени. И вдигането започна. На фона на оглушителния рев от мотора на крана Грейс и Брансън почти не чуваха всмукващите и бълбукащи звуци от калта под водите на прилива, отстъпващ плячката си.
Пред очите им бронзовата Тойота бавно се издигна във въздуха, измита от водата и с отворен увиснал капак на багажника. Калта се стичаше лепкаво от всички первази на прозорците. Колата изглеждаше доста смачкана и покривните опори бяха пристегнати. По всичко личеше, че нито един прозорец не бе останал на мястото си.
И докато калта падаше, някъде на дебели отломъци, другаде на тънки струи, първоначално се появиха само очертанията на двамата пътници, сетне и застиналите им лица.
Кранът залюля колата над брега и я положи на покрива й на няколко метра от гниеща лодка. Няколко пожарникари, полицаи и работниците, обслужващи крана, откачиха подемното въже и бавно обърнаха колата. Докато се прекатурваше, двете фигури вътре подскочиха като кукли в тренировъчна възстановка на катастрофа.
Треперещ, Грейс последва Брансън, приближи се до колата, клекна и надникна в нея. Въпреки че по лицето й все още имаше полепнала кал и косата й беше по-къса от последния път, когато я бе видял, нямаше никакво съмнение, че това е Ашли Харпър, с широко отворени немигащи очи. В следващия момент той потрепна от отвращение, когато тънък, дългокрак рак изпълзя в скута й.
— Господи — промълви Брансън.
„Кой, по дяволите, беше мъжът до нея, на шофьорското място?“, чудеше се Грейс. Неговите очи също бяха отворени, силен мъжага с вид на побойник и лице, застинало в ужасената маска на смъртта.
— Виж какво можеш да намериш в нея — каза Грейс на колегата си и отвори вратата откъм шофьора, за да провери подгизналите, кални дрехи на мъжа за лични документи. Извади тежък кожен портфейл от вътрешния джоб на якето му и го отвори. Вътре имаше австралийски паспорт.
Снимката безспорно беше на мъжа в колата. Казваше се Виктор Брус Дилейни и беше на четирийсет и две години. В графата лице за контакт при спешни случаи беше вписано името г-жа Александра Дилейни и адрес в Сидни.
Глен Брансън избърса калта от жълта дамска чанта, отвори ципа й и също извади паспорт, британски, и го показа на Грейс. В него имаше снимка, която несъмнено беше на Ашли Харпър, но с късо подстригана черна коса и под името Ан Хампсън. Графата лице за контакт при спешни случаи беше празна.
Имаше кредитни карти както в портфейла на мъжа, така и в портмонето от дамската чанта, но нищо друго. Никакъв знак откъде идват или накъде са се отправили.
— Хюстън, имаме проблем — каза Глен Брансън тихичко на приятеля си, но гласът му не беше шеговит.
— Да, имаме — Грейс се изправи и се обърна. — Внезапно проблемът се оказа много по-голям, отколкото беше преди два часа.
— И как, по дяволите, ще намерим Майкъл Харисън?
След миг мълчание старши детективът отвърна:
— Имам идея, но няма да ти хареса.
Брансън погледна смутено пътниците в колата и отбеляза:
— В момента нищо не ми харесва.
90
Час и половина по-късно Грейс помагаше да се закопчае коланът на дребната, жилеста фигура на Хари Фрейм на предната седалка на служебния форд мондео, който двамата с Брансън бяха използвали този следобед.
Медиумът с конска опашка и козя брадичка, който миришеше на олио от пачули и беше облечен в любимия си екип от кафтан и дочени панталони, беше сложил на скута си улична карта на Нюхейвън, а в дясната си ръка държеше метален пръстен, провисен на конец.
Старши детективът беше решил да не въвлича Брансън в това. Не искаше отрицателни вибрации и знаеше, че енергията на Хари Фрейм е доста чувствителна към тях, меко казано.
— Донесе ли онова, както поисках? — обърна се Хари Фрейм към него, докато той се качваше зад волана.
Грейс извади кутийка от джоба си и я подаде на медиума. Той я отвори и извади чифт златни ръкавели.
— Със сигурност са на Майкъл Харисън — увери го Рой. — Взех ги от апартамента му на път за тук.
— Чудесно.
Разстоянието от крайбрежната къща на Хари Фрейм в Пийсхейвън до Нюхейвън беше съвсем малко. Докато минаваха покрай безкрайната върволица от магазини и ресторанти с храна за вкъщи, Хари Фрейм държеше ръкавелите в затворената си длан.