— Ишкам да кажа, ше наистина я обишам. Разбирате ли ме?
— Разбираме те — отвърна Пит от името на всички. Джош се наведе към шофьорската седалка, обвил ръка около Пит, глътна малко бира и подаде бутилката на Майкъл. От гърлото й се надигна пяна, когато микробусът рязко наби спирачки. Той се оригна.
— Прощавайте.
— Какво, по дяволите, харесва в теб Ашли?
— Оная ми работа.
— Значи не са парите ти? Нито външността ти? Нито чарът ти?
— Това също, Джош, но най-вече оная ми работа.
Микробусът се наклони, когато рязко направи десен завой, сетне изтрополи покрай мрежа на ограда, последвана от втора, и накрая се озова на кален път. Робо надникна през замъгленото стъкло, нацели коловоза и завъртя кормилото. Пред тях претича заек и се стрелна в храстите. Фаровете се насочиха първо надясно, сетне наляво и за кратко осветиха гъсти борове, ограждащи пътя, преди да изчезнат в тъмнината на огледалото за обратно виждане. Докато Робо превключваше скоростта, Майкъл се обади с променен глас и в неговата доскоро наперена интонация се усети лека нотка на безпокойство:
— Къде отиваме?
— В друга кръчма.
— Добре. Супер — отвърна той, но секунда по-късно добави: — Обещах на Ашли, ше — че — няма да пия много.
— Виждаш ли — подкачи го Пит, — още не си се оженил, а тя вече ти налага правила. Все още си свободен мъж. Само още три дни.
— Три и половина — добави Робо услужливо.
— Нали не сте уредили момичета?
— Иска ти се, а?
— Ще остана верен.
— Ние ще се погрижим да е така.
— Копелета!
Микробусът се наклони и спря, но се върна още малко назад и направи още един десен завой. След това спря отново и Робо изгаси двигателя — а заедно с него и Род Стюарт.
— Arrive2! — обяви той. — Следващата дупка за наквасване. „Ръцете на гробаря“!
— Предпочитам „Краката на голата тайландка“ — вметна Майкъл.
— Тя също е тук.
Някой отвори задната врата на микробуса, но Майкъл не беше сигурен кой. Невидими ръце го хванаха за глезените. Робо сграбчи едната му ръка, а Люк — другата.
— Хей!
— Тежко копеле си ти!
Няколко секунди по-късно Майкъл бе стоварен върху подгизнала пръст, облечен в любимото си спортно сако и най-хубавите си джинси (не най-добрият избор за ергенска вечер, както отбеляза тъничък гласец в главата му), в пълен мрак, нарушаван единствено от червените стопове на микробуса и белия лъч на фенерче. От шибащия дъжд очите му залютяха и косата му полепна по челото.
— Дрехите… ми…
След миг ръцете му едва не изскочиха от ставите, когато го вдигнаха във въздуха и веднага след това го стовариха в нещо сухо и подплатено с бял сатен, който го притисна от двете страни.
— Хей! — повтори той.
Четири пияни, ухилени лица го гледаха злобно отгоре. В ръцете му набутаха списание. На светлината от фенерчето той зърна замъгления образ на гола червенокоса мацка с убийствено големи гърди. Бутилка уиски, малко фенерче, включено, и уоки-токи бяха натрупани върху корема му.
— Какво…?
Парче гума с гаден вкус бе пъхнато в устата му. Майкъл го изплю, чу звук от стържене, след което изведнъж нещо закри лицата. И погълна всички звуци, идващи отвън. Ноздрите му се изпълниха с миризмата на дърво, нов плат и лепило. За момент се почувства приятно и уютно. Сетне паниката се стрелна като мълния.
— Хей, момчета… какво…
Робо взе отвертка, докато Пит осветяваше с фенерче дъбовия ковчег.
— Нали няма да го завинтиш?
— Напротив! — отвърна Робо.
— Мислиш ли, че е добра идея?
— Всичко ще бъде наред — увери го Робо. — Нали има тръба за въздух!
— Наистина не мисля, че трябва да го завинтваме.
— Разбира се, че трябва — иначе ще успее да се измъкне!
— Хей — отново опита Майкъл.
Но вече никой не го чуваше. И той самият не чуваше нищо, освен едва доловимо скърцане над него.
Робо зави всичките четири винта. Това беше луксозен, ръчно издялан ковчег от тик с релефни месингови дръжки, взет назаем от погребалния дом на чичо му, в който той работеше в момента като помощник-балсаматор. Хубави, солидни месингови винтове. Лесно влизаха.
Майкъл погледна нагоре, носът му почти докосваше капака. Лъчът на фенерчето освети белия като слонова кост сатен, който го обгръщаше. Зарита с крака, но те нямаше накъде да помръднат. Опита се да размърда ръце. Но те също нямаше къде да помръднат.
Внезапно изтрезнял за няколко минути, той изведнъж осъзна в какво лежи.
— Хей, хей, вижте, знаете… хей… че имам клаустрофобия… това изобщо не е забавно! Хей! — гласът му се върна обратно при него, странно приглушен.