— Да, разбирам. Но не съм съгласен с теб. Работата ни е да разкриваме престъпления. Трябва да използваме всякакви средства.
Тя поклати глава.
— Никога няма да можем да разрешим всички престъпления и трябва да се примирим с този факт. Онова, което трябва да правим, е да вдъхваме увереност на хората. Да ги караме да се чувстват в безопасност у дома и на улицата.
— Това са пълни глупости — възкликна Грейс — и ти го знаеш! Знаеш адски добре, че можеш да манипулираш статистиката на престъпленията както пожелаеш — още преди да довърши думите си, той съжали за тях.
На лицето на Алисън се изписа тънка, ледена усмивка.
— Накарай правителството да ни даде още сто милиона лири годишно и ще изкореним престъпността в Съсекс. При липсата на тези пари единственото, което ни остава, е да боравим с ресурсите си колкото се може по-икономично и докъдето ни стигат.
— Медиумите са евтини — отбеляза Грейс.
— Не и когато разрушават доверието в нас — тя погледна вестниците. — Когато застрашават съдебен случай, те стават по-скъпи, отколкото можем да си позволим. Чу ли ме?
— Силно, ако не ясно — Рой не можа да се въздържи, наглостта просто изби. Тя го дразнеше. Някаква шовинистична нотка в него, която не можеше да овладее, го караше по-трудно да приеме мъмрене от жена, отколкото от мъж.
— Ще ти го кажа направо. Късметлия си, че все още имаш работа тази сутрин. Шефът изобщо не цъфти от щастие. Толкова е бесен, че заплашва да те извади завинаги от публичното пространство и да те прикове към бюро за остатъка от кариерата ти. Това ли искаш?
— Не.
— Тогава се дръж като полицай, а не като откачалка.
13
За първи път откакто работеше в полицията, Рой Грейс се замисли дали изобщо е трябвало да става полицай. Още от съвсем малък единствено такъв искаше да бъде, а когато поотрасна, почти не обмисляше възможността за друга професия.
Баща му Джак се бе издигнал до чин детектив инспектор и някои от по-старите служители още говореха за него с топло чувство. Грейс го обожаваше още от дете, обичаше да слуша разказите му, да излиза с него — понякога го качваше в полицейска кола или пък го водеше в участъка. Като малък животът на неговия баща му се струваше много по-приключенски и бляскав от скучното ежедневие на бащите на повечето му приятели.
Грейс беше пристрастен към полицейските филми по телевизията, към книгите за детективи и полицаи от всякакъв вид — от Шерлок Холмс до Ед Макбейн9. Имаше памет, която граничеше с фотографска, обичаше главоблъсканиците и притежаваше достатъчно физическа сила. А и по това, което виждаше и чуваше от баща си, в полицейския живот имаше екипна работа и другарство, които наистина го привличаха.
Но сега в дни като този осъзнаваше, че да бъдеш полицай не значи толкова да даваш най-доброто от себе си, а по-скоро да се съобразяваш с някакво предопределено ниво на посредственост. В този съвременен свят, основаващ се на политическата коректност, можеш в един момент да си полицай на върха на кариерата си, а в следващия да се окажеш политическа пионка.
Последното му повишение, с което стана вторият най-млад старши детектив в историята на съсекската полиция и което толкова го развълнува само преди три месеца, бързо започваше да се оказва чаша, пълна с отрова.
Заради повишението се наложи да се премести от вечно жужащия брайтънски полицейски участък в сърцето на града, където бяха повечето му приятели, в относително спокойната бивша фабрика в индустриалната зона в покрайнините, която наскоро бе преустроена, за да приюти дирекцията на съсекския отдел за криминални разследвания.
След трийсетгодишна служба се пенсионираш от полицията с пълна пенсия. Ако просто издържи дотогава, без значение колко му е тежко, ще бъде финансово обезпечен до края на дните си. Това не беше начинът, по който искаше да възприема работата и кариерата си. Поне не обикновено.
9
Псевдоним на американския писател и сценарист Ивън Хънтър (1926–2005 г.), творил в различни жанрове, включително и криминални романи. — Бел.прев.