Въпреки че бяха погребани или бяха разпръснали праха им преди много време, обстоятелствата също се бяха променили за тях. Технологията бе въвела ДНК тестовете, които изваждаха на бял свят нови доказателства и нови заподозрени. Интернет беше донесъл нови начини на общуване. Лоялността между хората се бе променила. Бяха изплували нови свидетели. Хора се бяха развели. Разделили се бяха с приятели. Някой, който преди двайсет години не би свидетелствал срещу приятел, сега го мразеше. Досиетата на убийства никога не се затваряха. Бавно темпо, казват хората.
Телефонът иззвъня. Беше офис мениджмънт асистентката, която споделяше с прекия си началник, заместник-шефа на полицията, питаше го дали иска да приеме обаждане от детектив. Цялата работа с политическата коректност все повече го дразнеше, а тя беше особено силна в полицията. Не беше толкова отдавна, когато ги наричаха секретари, а не офис мениджмънт асистенти.
Каза й да го свърже и секунди по-късно чу познат глас. Глен Брансън, талантлив детектив сержант, с когото бе работил няколко пъти в миналото, изключително амбициозен и с ум, остър като бръснач, освен това и ходеща енциклопедия в областта на киното. Харесваше Глен Брансън. Беше може би най-близкият приятел, който имаше.
— Рой? Как си? Видях, че днес си звезда по вестниците.
— М-да, можеш да го духаш. Какво искаш?
— Добре ли си?
— Не, не съм добре.
— Зает ли си в момента?
— Какво разбираш под зает?
— Някога в живота си да си давал отговор, който да не е въпрос?
Грейс се усмихна.
— А ти?
— Виж, тормози ме една жена — става въпрос за годеника й. Изглежда, че някакъв майтапчийки номер за ергенска вечер се е прецакал и той е в неизвестност от вторник вечер.
Грейс трябваше да провери наум кой ден е. Сега беше четвъртък следобед.
— Казвай?
— Мислех, че днес ще си в съда. Пробвах да се обадя на мобилния ти, но беше изключен.
— Обядвам. Имам пауза в съда — съдия Дрискол заседава в кабинета си, разглежда искания на защитата.
Едно от големите неудобства на това да доведеш дадено обвинение до съд беше времето, което отнема процесът. Като старши служител Грейс трябваше или да е в съда, или да е в непосредствена близост през целия процес. Този конкретно вероятно щеше да продължи поне три месеца — а голяма част от това време беше просто размотаване.
— Нямам чувството, че това е обикновен сигнал за изчезнал човек — бих искал да напрегна мозъка ти. Случайно да си свободен този следобед? — попита Глен Брансън.
Грейс би отказал на всеки друг, но знаеше, че Брансън не е човек, който губи времето на другите — а и да му се не види, точно сега с радост би си намерил повод да се махне от кабинета си въпреки скапаното време.
— Разбира се, мога да намеря малко време.
— Супер — последва миг мълчание, след което детективът каза: — Виж, може ли да се срещнем в апартамента на този тип — мисля, че ще е от полза да го видиш ти — мога да взема ключа и да те чакам там.
Брансън му даде адреса.
Грейс погледна часовника си, след това бележника на своя „Блекбъри“.
— Какво ще кажеш да се срещнем там в пет и половина? Можем да отидем да пийнем нещо.
— Не ти трябват три часа да стигнеш… о, да, предполагам, че човек на твоята възраст трябва да го дава по-бавно. До скоро.
Грейс трепна. Не му беше приятно да му припомнят задаващата се голяма годишнина на четири-нула. Не му харесваше мисълта да е на четирийсет — това беше възраст, на която хората правят равносметка на живота си. Някъде беше чел, че когато станеш на четирийсет, достигаш формата, която животът ти ще приеме завинаги. По някакъв начин това да си на трийсет и осем не беше проблем. Но трийсет и девет означаваше, че определено наближаваш четирийсет. А не беше толкова отдавна, когато смяташе, че хората на четирийсет са стари. Мамка му.
Отново погледна списъка с файлове на екрана. Понякога се чувстваше по-близък с тези хора, отколкото с когото и да било друг. Двайсет жертви на убийства, които разчитаха на него да въздаде справедливост на убийците им. Двайсет призрака, които витаеха в много от мислите му, когато беше буден — а понякога и в сънищата му.
14
Трябваше да използва служебен автомобил, но вместо това предпочете своята алфа ромео. Грейс харесваше колата; харесваше твърдите седалки, твърдото возене, почти спартанската функционалност на интериора, странния звук от ауспуха, усещането за прецизност и светлите, спортни циферблати на таблото. В тази кола имаше усещане за точност, което допадаше на характера му.