Имаше и снимки на техните строителни обекти. Складът с изглед към морето на пристанището в Шорхем, който бяха превърнали в трийсет и два апартамента. Стар крайбрежен хотел от периода на регентството на „Кемп Таун“, който бяха преобразували в десет апартамента, и две частни къщи в задния двор. И последният им, най-амбициозен проект — рисунка на петакров парцел в гора, където имаха разрешение да построят двайсет къщи.
Очите му бяха зачервени от двете безсънни нощи и за да си почине малко от монитора, Марк погледна през прозореца. Отсреща имаше казино и магазин за преоценени килими. В слънчево време това беше идеалното място да наблюдаваш красивите момичета, минаващи по улицата — но сега валеше като из ведро и хората бързаха, сгушени под чадъри или опаковани в палта с вдигнати яки и ръце в джобовете. А и Марк не беше в настроение да мисли за каквото и да било, освен за задачата пред него.
На всеки няколко минути, както беше правил през целия ден, той набираше номера на мобилния телефон на Майкъл. Но всеки път попадаше направо на гласова поща. Освен ако телефонът не бе изключен или батерията не беше изтощена, това показваше, че Майкъл все още е долу. Никой не беше чул нищо. Ако се съди по времето на катастрофата, трябва да са го заровили към 9 часа по-миналата вечер. Досега бяха минали около четирийсет и пет часа.
Телефонът иззвъня. Марк чу приглушения звук и видя светлината на антената. Вдигна го, като се опита да прикрие нервното треперене на гласа си, появяващо се всеки път, щом заговори.
— „Дабъл-М Пропъртис“.
Мъжки глас.
— Здравейте, обаждам се за обекта ви в Ашдаун Филдс. Имате ли някакви брошури или ценови листи?
— За съжаление не, господине, още не — отвърна Марк. — Ще са готови след няколко седмици. Има информация на сайта ни… а, добре, значи вече сте я видели. Ако искате, оставете ми името си, ще кажа да се свържат с вас.
При нормални обстоятелства щеше да се радва, че има толкова ранно запитване за обект, но в момента продажбите бяха последното нещо, което го вълнуваше.
Важно беше да не изпада в паника, знаеше той. Беше чел достатъчно криминални романи и беше гледал достатъчно полицейски филми, за да знае, че именно тези, които изпадат в паника, ги залавят. Просто трябва да си спокоен.
Продължавай да унищожаваш имейли.
Входящи съобщения. Изпратени съобщения. Унищожена папка. Всички други папки.
Беше невъзможно да изтрие имейлите напълно, щяха да останат все някъде, съхранени на някой сървър в киберпространството, но със сигурност никой нямаше да търси чак там или пък щеше?
Изписваше ключова дума след ключова дума и пускаше подробна търсачка за всяка от тях. Майкъл. Ергенска. Вечер. Джош. Пит. Робо. Люк. Ашли. Планове! Операция Отмъщение! Проверяваше всеки имейл и унищожаваше онези, които трябва. Прикриваше всички следи.
Джош беше на животоподдържащи системи, състоянието му беше критично и почти със сигурност имаше тежки мозъчни увреждания. Най-вероятно щеше да е просто вегетиращо подобие на човек, ако оживее. Марк преглътна, устата му бе пресъхнала. Познаваше Джош от тринайсетгодишна възраст, когато учеше в училище „Варндийн“. Както и Люк и Майкъл, разбира се. Пит и Робо се появиха по-късно: запознаха се в кръчма в Брайтън през една пиянска вечер като тийнейджъри. Също като него самия Джош беше методичен и амбициозен. И изглеждаше добре. Жените винаги се тълпяха около него по същия начин, по който си падаха по Майкъл. Някои хора имаха природни дадености, докато други, като него самия, трябваше да извоюват всеки сантиметър от успеха си. Но дори сравнително млад, само на двайсет и осем години, Марк беше видял достатъчно от живота, за да знае, че нищо не остава едно и също прекалено дълго. Ако си търпелив, ако изчакваш времето си, рано или късно ще направиш големия удар. Най-добрите хищници са най-търпеливите.
Не можеше да забрави документален филм по телевизията, заснет в пещера с прилепи в Южна Америка. Някакъв нищожен микроорганизъм се хранеше с изпражненията на прилепите по пода на пещерата; личинка изяждаше микроорганизма; бръмбар изяждаше личинката; паяк изяждаше бръмбара; накрая прилепът изяждаше паяка. Беше съвършена хранителна верига. Прилепът беше умен, единственото, което трябваше да прави, бе да ака и да чака.