Звънна мобилният му телефон. Беше майката на Майкъл, третото й обаждане за този следобед и Бог знае кое за деня. Той беше все така неизменно учтив и приятелски настроен както винаги. Все още няма никаква вест от Майкъл, каза й. Ужасно е, нямаше никаква представа какво му се е случило, планът беше просто да направят обиколка по кръчмите, не можеше да си представи къде би могъл да е Майкъл сега.
— Мислиш ли, че може да е с друга жена? — попита Джил Харисън със своя боязлив, дрезгав глас.
Марк винаги се бе разбирал доста добре с нея, доколкото е възможно. Съпругът й се бе задушил с газ, преди двамата с Майкъл да се запознаят, и той му бе казал, че майка му се е свила в черупката си и оттогава е останала в нея. Ако се съдеше по снимките из къщата им, трябва да е била доста красива като по-млада, руса бомба. Но откакто Марк я познаваше, косата й беше преждевременно побеляла, лицето й — изсъхнало и набръчкано от страстното пушене, а духът й — помръкнал.
— Предполагам, че всичко е възможно, госпожо Харисън — отвърна Марк. Той се замисли за миг и внимателно подбра думите си. — Но той обожава Ашли.
— Тя е прекрасно момиче.
— Така е, не бихме могли да се справим без нея — най-добрата секретарка, която сме имали — той си поигра с мишката за малко, като местеше курсора напосоки из екрана. — Но нали знаете, пиенето понякога кара мъжете да правят безумни неща…
В момента, в който го каза, моментално съжали за думите си. Майкъл не му ли бе казал веднъж, че баща му е бил пиян, преди да се самоубие?
Последва дълго мълчание от другата страна, накрая тя каза много спокойно:
— Майкъл е добър и предан човек. Каквото и да е направил пиян, никога не би наранил Ашли. Трябва да му се е случило нещо, иначе би се обадил. Познавам сина си — тя се поколеба. — Ашли е в ужасно състояние. Ще я държиш ли под око?
— Разбира се.
Отново настъпи пауза, след което Джил попита:
— Как е Джош?
— Все така. Зои стои при него в болницата. Ще отида при нея веднага щом приключа с работата.
— Нали ще ми се обадиш в мига, щом разбереш нещо?
— Непременно.
Той затвори, втренчи поглед в бюрото и взе един документ, но нещо привлече погледа му под него. Неговият „Палм“12.
Загледан в него, усети как в тялото му се разлива студен страх. О, мамка му, помисли си. О, мамка му, мамка му, мамка му.
16
Глен Брансън се раздели със старши детектив Грейс и се отправи обратно към града със служебната кола, която беше взел, син воксхол, смърдящ на дезинфектант — наследство от това, че някой е повръщал или е кървял последния път, когато е била използвана. Остави я на мястото й на паркинга зад сградата на брайтънския полицейски участък, след което влезе през задния вход и се изкачи по каменните стълби до помещението, който делеше с още десет детективи.
Беше 6:20 часът; технически погледнато, тази седмица смяната му свършваше всеки ден в 6 часа, но беше затънал в бумащина след голяма акция по залавяне на наркотрафиканти в понеделник и имаше разрешение да работи извънредно — а и се нуждаеше от допълнителни доходи. Но днес щеше да остане само един час, до седем. Ари щеше да излиза, отиваше на поредния курс по самоусъвършенстване. В понеделниците имаше вечерни часове по английска литература, а четвъртъците бяха посветени на курс по архитектура. Откакто се роди дъщеря им, тя изпадна в трайна паника заради липсата на образование, която си бе внушила, и се страхуваше, че няма да може да отговори на въпросите на децата си, когато пораснат.
Въпреки че повечето компютри бяха изключени, никое от бюрата не беше подредено. Всяка празна кабинка изглеждаше както обикновено, сякаш обитателят й я бе оставил набързо и скоро ще се завърне.
Имаше само двама колеги, които още бяха на работа — Ник Никол, двайсет и няколко годишен, висок като върлина, запален детектив и бърз футболен нападател, и Бела Мой, трийсет и пет годишна, с весело лице под гъсто кълбо кестенява коса.
Никой от тях не го погледна. Мина покрай Ник Никол, който беше изцяло погълнат от попълването на някакъв формуляр, седеше с присвити устни като дете на изпит и изписваше печатните букви с химикалка. Бела се беше втренчила в монитора си, докато лявата й ръка като автомат взимаше молтизърс13 от кутия на бюрото и ги пъхаше в устата си. Беше слаба жена, но ядеше повече от всяко човешко същество, което Глен Брансън някога бе виждал.
Когато седна на бюрото си, светлината за съобщенията мигаше както обикновено. Съпругата му Ари, осемгодишният им син Сами и Реми, тригодишната им дъщеричка, му се усмихваха от снимка на бюрото.