Пит отвори вратата на микробуса, наведе се напред и включи фаровете. Няколко метра пред тях беше гробът, който изкопаха вчера, пръстта бе натрупана отстрани, а въжетата за повдигане вече бяха сложени. Голям лист ламарина и две от лопатите лежаха наблизо.
Четиримата приятели отидоха до дупката и надникнаха вътре. Всички внезапно осъзнаха, че нищо в живота не е точно такова, каквото си го представяш, докато го планираш. Тази дупка сега изглеждаше по-дълбока, по-тъмна и повече приличаше на, ами, на гроб всъщност.
Светлината на фенера трепна на дъното.
— Има вода — отбеляза Джош.
— Просто малко дъждовна вода — успокои го Робо.
Джош се намръщи.
— Прекалено много е, това не е дъждовна вода. Сигурно сме уцелили подпочвени води.
— Мамка му — изсумтя Пит. Търговец на коли БМВ, той винаги гледаше какъв е неговият дял, независимо дали е на работа или не. Модерна прическа, контешки костюм, винаги уверен. Но не толкова уверен в настоящия момент.
— Нищо не е — възрази Робо, — само няколко сантиметра.
— Толкова дълбоко ли я изкопахме? — зачуди се Люк, току-що придобил права адвокат, оженил се наскоро, който още не беше готов да загърби напълно младежките си години, но започваше да приема житейските отговорности.
— Това все пак е гроб, нали? — каза Робо. — Решихме, че ще е гроб.
Джош вдигна поглед към засилващия се дъжд.
— Ами ако водата се покачи?
— По дяволите, човече — ядоса се Робо. — Изкопахме го вчера, за двайсет и четири часа са се събрали само няколко сантиметра. Няма от какво да се притесняваме.
Джош кимна замислен.
— Но какво ще стане, ако не успеем да го извадим?
— Разбира се, че ще успеем — увери го Робо. — Просто ще развинтим капака.
— Хайде да приключваме с това — намеси се Люк. — Става ли?
— Той си го заслужава по всички параграфи — увери Пит другарите си. — Спомняш ли си какво направи на ергенската ти вечер, Люк?
Люк никога нямаше да забрави. Как се събуди от алкохолно вцепенение и се оказа, че пътува в спален вагон за Единбург. В резултат на което се появи пред олтара с четирийсет минути закъснение.
Пит също нямаше да го забрави никога. Неделята преди сватбата си, облечен в дантелено бельо с къдрички и вибратор, вързан през кръста, той се озова окован на висящия мост „Клифтън Гордж“, където остана чак докато не го спасиха пожарникари. И двата номера бяха идея на Майкъл.
— Типично за Марк — отбеляза Пит. — Проклетото копеле с късмет. Той организира всичко това, а сега го няма…
— Идва. Ще дойде в следващата кръчма, той знае програмата.
— О, нима?
— Звънна, каза, че е на път.
— Мъглата го е задържала в Лийдс. Жестоко! — измърмори недоволно Робо.
— Ще е в „Кралският дъб“, когато се доберем до там.
— Копеле с късмет — повтори Люк думите на Пит. — Пропуска цялата тежка работа.
— И купона — напомни му Робо.
— Това купон ли е? — язвително попита Люк. — Да стоим насред калната гора в скапания дъжд? Купон? Боже, жалък си! Да гледа да се появи и да ни помогне да изкараме Майкъл.
Вдигнаха ковчега във въздуха и, препъвайки се, го пренесоха към ръба на гроба, където го стовариха върху въжетата. След това се изкискаха на приглушеното „Ох!“, долетяло отвътре.
Чу се силно удряне.
Майкъл удряше с юмрук по капака.
— Хей! Достатъчно!
Пит, който държеше другото уоки-токи в джоба на сакото си, го извади и го включи.
— Проба! — каза той. — Проба!
Вътре в ковчега гласът на Пит прогърмя:
— Проба! Проба!
— Край на майтапа!
— Успокой се, Майкъл! — отвърна му Пит. — Забавлявай се!
— Копелета! Пуснете ме! Пикае ми се!
Пит изключи станцията и я пъхна в джоба на якето си „Барбур“.
— Как точно ще го направим?
— Вдигаме въжетата — обясни Робо, — по един от всеки край.
Пит извади отново уоки-токито и го включи.
— Ще го спуснем с въжета, Майкъл! — съобщи му той, след което го изключи отново.
Четиримата се разсмяха. След това всички хванаха по един край на въжетата и провесиха ковчега.
— Едно… две… три! — отброи Робо.
— Мамка му, тежко е! — възкликна Люк, докато се напрягаше да го вдигне.
Бавно, тромаво, олюлявайки се като ударен кораб, ковчегът потъна в дълбоката дупка.
Когато достигна дъното, те едва го виждаха в мрака.
Пит насочи фенерчето надолу. На светлината различиха тръбата за въздух, която стърчеше отпусната от дупката с диаметър на сламка, изрязана в капака.
Робо грабна станцията:
— Ей, Майкъл, оная ти работа се подава. Кефиш ли се на списанието?
— Окей, майтапът свърши. Сега ме пуснете.
— Отиваме в стриптийз клуб. Жалко, че не можеш да дойдеш с нас!