— Схващаш ли к’во казвам?
Изкиска се доволно. Имаше рекламна пауза. Някакъв мазен идиот говореше за лихви на заеми. Дейви, вече губещ търпение, възкликна:
— Хайде, бейби, да се върнем на шоуто.
Вместо това обаче се появи нова реклама. На екрана бебе пълзеше по килим и говореше с дълбок глас на възрастен мъж. Дейви гледа няколко секунди омагьосан — чудеше се как бебе може да се научи да говори така. След това вниманието му се насочи отново към станцията. Имаше сгъваема антена, която той изтегли докрай, а после я прибра отново.
— Керлоинк! — възкликна той. След това отново: — Керлоинк!
Насочи я към телевизионния екран, като гледаше по дължината й, сякаш се прицелва с пушка. След това отново се появи шоуто.
Гледаше чисто новия си ръчен часовник, който баща му подари за рождения му ден вчера. Беше специален модел за засичане на времето на автомобилни състезания и имаше всевъзможни копчета, циферблати и електронни дисплеи, които все още не беше разбрал съвсем за какво служат от книжката с указанията. Баща му бе обещал да му помогне да я прочете, да му обясни сложните думи. Трябваше му за тази неделя, когато беше „Гран При Монако“, важно беше да е готов дотогава.
Чу се почукване и вратата се открехна няколко сантиметра. Баща му стоеше на прага, облечен с ловджийска шапка с наушници, старо дълго непромокаемо яке и гумени ботуши.
— Пет минути, Дейви.
— Ооо. Дават „Закон и ред“. Не може ли да ги направим петнайсет?
В стаята нахлу цигарен дим. Дейви видя червената светлинка, когато баща му си дръпна.
— Ако искаш да дойдеш на лов за зайци, трябва да тръгнем след пет минути. Сигурно си гледал всяка серия на „Закон и ред“, излизала на бял свят.
Рекламите свършиха, даваха отново шоуто. Дейви поднесе пръст към устните си. Фил Уилър се ухили с изражение на пресилено отчаяние и излезе от стаята.
— Пет минути — повтори той, докато затваряше вратата.
— Десет! — изкрещя синът му след него, после добави вече с американски акцент: — Направи компромис! Схващаш ли к’во казвам?
Насочи вниманието си отново към станцията и му мина през ум, че може да е готино да го вземе със себе си на лов за зайци. Надникна отблизо в отделението за батериите, прецени в каква посока трябва да бъдат и ги сложи. После натисна едното от двете копчета отстрани. Нищо не се случи. Опита второто копче и моментално се чу пращене.
Поднесе слушалката към ухото си и заслуша. Само пращене. Изведнъж се чу мъжки глас, който беше толкова силен, все едно е в стаята:
— Ало?
Стреснат, Дейви изпусна уоки-токито на пода.
— Ало? Ало?
Младият мъж се втренчи в станцията, сияещ от удоволствие. Но отново се почука на вратата и баща му се провикна:
— Взех пушката ти, да вървим!
Внезапно изплашен, че баща му може да се вбеси, ако види уоки-токито — той не трябваше да взима нищо от катастрофиралите коли, — Дейви клекна на пода, натисна другото копче, за което предположи, че е копчето за предава и изсъска с американски акцент:
— Съжалявам, не мога да говоря, диша ми във врата — чаткаш ли?
След това пъхна уоки-токито под леглото и бързо излезе от стаята, като остави телевизора и детектив Рейналдо Къртис да се оправят без него.
18
— Хей! Ало! Ало! Ало!
Отново сатенено бяла тишина.
— Хей, моля те, помогни ми!
Майкъл хлипаше и отчаяно натискаше копчето предава:
— Моля те, помогни ми, моля те, помогни ми!
Чуваше се само пращене.
Съжалявам, не мога да говоря, диша ми във врата — чаткаш ли?
Странен глас, като някакъв некадърен актьор, който играе американски гангстер. Дали всичко това беше част от шегата? Майкъл остави солените сълзи да се стекат към сухите му напукани устни и за един кратък, жалък миг вкуси влагата, преди езикът му да ги погълне като попивателна.
Погледна часовника си. Бяха минали още часове: 8:50. Колко още щеше да продължи този кошмар? Как може да им се размине това? Със сигурност Ашли, майка му, всички, за Бога, вече са нападнали момчетата. Той е тук от… от…
Внезапно го завладя паника. Дали беше 8:50 часът сутринта или вечерта?
Съвсем наскоро беше следобед, нали? Беше проследил всеки изминал час. Определено не би могъл да е толкова небрежен, че да пропусне цял двайсет и четири часов отрязък? Сега би трябвало да е вечер, нощ, тази вечер, а не утре сутрин.
Почти четирийсет и осем часа.
Какво, по дяволите, правите всички?
Той притисна ръце към дъното и се изпъна нагоре за миг, като се опита да раздвижи кръвообращението на изтръпналия си гръб. Рамената го боляха от прегърбването, всяка става на тялото му пулсираше от болка от липсата на движение — и обезводняването, — а той знаеше какви са опасностите от това от плаването. Главата му бумтеше непрекъснато. Можеше да спре пулсацията за няколко секунди, като притиска ръце в главата си и забива пръсти в слепоочията, но след това болката се връщаше по-силна отпреди.