Тази вечер се мръкна преждевременно. Марк паркира колата си точно след автобусна спирка малко по-нагоре по пътя и изчака няколко минути. Широката улица, излъскана в черно от поройния дъжд, беше тиха, а потокът от коли — доста вял. Нямаше пешеходци; нямаше кой да го забележи.
Нахлупи бейзболната шапка над лицето си, вдигна яката на анорака си и изтича до покрития портал пред блока на Майкъл, откъдето огледа всяка от паркираните коли, за да провери дали някой не седи вътре. Майкъл винаги казваше, че в тяхното съдружие Марк е човекът, който се занимава с детайлите. Сетне поясняваше със забележка, която Марк ненавиждаше. Марк е по аналите.
Но Марк знаеше, че е прав, и именно затова „Дабъл-М Пропъртис“ беше толкова успешна — защото той беше този, който вършеше същинската работа. Неговата роля бе внимателно да преглежда всеки ред от изчисленията на строителя, да бъде на терена, да одобрява всеки закупуван материал, да следи сроковете и да пресмята всичко до последното пени. Докато Майкъл прекарваше половината си време в шляене и женкарство и рядко приемаше нещо на сериозно. Успехът на бизнеса им се дължеше на Марк, смяташе той, само на него. Но въпреки това Майкъл държеше по-големия дял от акциите, просто защото бе вложил повече пари в брой, когато стартираха.
Имаше четирийсет и два звънеца на домофона. Натисна един напосоки, като умишлено избра различен етаж от този на Майкъл. Никой не отговори. Опита друг, до който седеше името Маранело.
След няколко секунди се обади дрезгав мъжки глас с плътен италиански акцент:
— Ало? Да? Ало?
— Доставка — изкрещя Марк.
— Каква доставка?
— Федекс. От Америка, за Маранело.
— Какво? Доставка? Аз… аз не… аз… не…
Последва миг мълчание. След това рязко избръмчаване на електрическа ключалка.
Марк бутна вратата и влезе. Отиде право при асансьора и слезе на шестия етаж, където се запъти по коридора към апартамента на Майкъл. Знаеше, че той държи резервен ключ под изтривалката, в случай че се заключи — както и направи веднъж, пиян и без дрехи. За негова радост все още беше там. Единичен ключ „Йейл“, покрит с валмо от прашинки.
За всеки случай позвъни и изчака, без да изпуска от поглед коридора, притеснен, че някой може да се появи и да го види. Накрая отвори вратата, пъхна се вътре и бързо затвори след себе си, след което извади малко фенерче от джоба си. Апартаментът на Майкъл гледаше към улицата. Отсреща имаше друг жилищен блок. Сигурно нямаше никаква опасност да включи лампите, но Марк не искаше да рискува. Би могло някой да наблюдава.
Свали подгизналата си шапка и якето и ги сложи на закачалката на стената, след което се ослуша нервно. През стената се чуваше нещо като маршова музика, идваща от телевизор, надут до край. С помощта на фенерчето започна търсенето.
Влезе първо в хола, комбиниран с трапезария, и освети с фенерчето всички повърхности. Огледа купчината мръсни чинии на бюфета, изпитата наполовина бутилка кианти, запушена с тапа, сетне се насочи към масата за кафе, върху която лежеше дистанционното редом със стъклена купа с голяма свещ, изгоряла донякъде. Купчина списания, до тях червената лампичка на телефонния секретар мигаше енергично.
Прослуша съобщенията. Последното, оставено само преди час, беше от майката на Майкъл и гласът й звучеше напрегнато.
— Здравей, Майкъл, просто проверявам дали не си се върнал.
Имаше друго от Ашли, която звучеше така, сякаш се обажда от мобилния си в район със слаб обхват.
— Майкъл, скъпи, обаждам се само да проверя дали случайно не си се прибрал. Моля те, моля те, обади ми се в момента, в който получиш това. Толкова те обичам.
Следващото беше от служител, който питаше дали Майкъл би искал да се възползва от нова услуга за заеми, която „Баркли Банк“ предлага на клиентите, ползващи нейни карти.
Марк прослуша всички съобщения докрай, но нямаше нищо интересно. Огледа двата дивана, столовете, страничните маси, сетне се отправи към кабинета.
На бюрото пред компютъра лежаха клавиатура, безжична мишка, флуоресцираща подложка за мишка, стъклено преспапие във формата на сърце, калкулатор, зарядно устройство за мобилен телефон и черна кутия, претъпкана с химикалки и моливи. Онова, което търсеше, не беше там. Нито беше по лавиците с книги, нито пък в разхвърляната спалня на Майкъл.
Мамка му.
Мамка му, мамка му, мамка му.
Излезе от апартамента, спусна се по аварийното стълбище и мина през задния вход, водещ към тъмен паркинг. Лоша новина, помисли си той, докато се прокрадваше по улицата. Това беше наистина лоша новина.
Петнайсет минути по-късно Марк вече караше своето БМВ Х5 нагоре по стръмния хълм покрай огромния, разпростиращ се по дължина комплекс на съсекската градска болница. Паркира при отделението за злополуки и спешни случаи. Мина покрай две чакащи линейки и влезе в ярко осветената част на чакалнята и приемната, позната му от посещението предишния ден.