Боб Торнтън беше труден за разгадаване. В средата на седемдесетте, той беше едър, енергичен мъж, който все още редовно играеше скуош, имаше ястребово лице и ръце, обсипани с кафяви петна, напомнящи за лапи на влечуго. Носеше зелена жилетка върху карирана риза, кадифени панталони и гуменки за тенис. При доста голяма разлика във възрастта, той беше най-старият в основното ядро от десет редовни играчи, от които всеки четвъртък се появяваха достатъчно на брой, за да стане игра. Една седмица те има, една — не, една година те има, една — не. Съгласно уговорката всеки играч поемаше домакинството на сбирката, когато му дойдеше редът.
Традицията бе създадена много преди Грейс да се присъедини към полицията. Боб беше с ум като бръснач, труден за разгадаване, хитър и много агресивен играч. Малко бяха случаите през годините, в които Боб да не си е тръгнал с печалба — в потвърждение на това и сега пред него имаше планина от чипове и пари в брой. Грейс го наблюдаваше как свива рамене, докато оглежда и подрежда картите близо до гърдите си и наднича в тях през очилата си с будни, лакоми очи. След това отвори и затвори уста, прокарвайки езика по устните си подобно на змия, и старши детективът моментално разбра, че може да не се притеснява за ръката на Боб — освен ако не извади късмет при тегленето на карти.
Беше ред на Грейс да сложи начало на залагането. Той огледа останалите си другари.
Том Алън, трийсет и четири годишен, детектив в брайтънския отдел за криминални разследвания, със сериозно, момчешко лице и гъста къдрава коса. Облечен в пуловер върху тениска, той надничаше в картите си невъзмутимо. На Рой винаги му беше трудно да го разгадае.
До Том седеше Крие Кроук, моторизиран полицай в пътна полиция или охрана на пътищата, както сега се наричаше отделът. Слаб и жилав, с доста приятна външност, къса руса коса, сини очи и бързо действащ чар, Кроук беше ненадминат женкар, който живееше по-скоро като плейбой, отколкото като ченге. Тази вечер той беше домакин на играта в своя крещящо луксозен апартамент на петия етаж в най-изисканата жилищна сграда в града, „Ван Ален“. При нормални обстоятелства полицай, водещ толкова шикозен начин на живот, би породил подозрения у Грейс, но се знаеше, че бившата госпожа Кроук беше жена от хайлайфа, наследница на огромно състояние от печалба при футболни залагания.
Кроук се запознал с нея, когато я спрял за превишена скорост, и се хвалеше, че въпреки глобата тя все пак се е омъжила за него.
Каквато и да е истината, това вече беше история, но безспорно той беше извлякъл полза от брака, защото когато най-после се измори от нередовното работно време, участта на всяка съпруга на полицай, тя му даде част от наследството си.
Кроук беше дързък и непредвидим. През седемте години, откакто играеше с него, Грейс се затрудняваше да намери път към разшифроване на езика на тялото му. Никога не го беше грижа дали печели или губи; беше далеч по-лесно да разгадаваш хора, които имат интерес да спечелят.
Рой насочи вниманието си към Тревър Картър, тих, оплешивяващ мъж, който работеше в компютърния отдел на брайтънския полицейски участък. Облечен консервативно в сива риза с навити ръкави, старомодно големи очила и бозави кафяви панталони, Картър беше пестелив, семеен човек, който играеше така, сякаш благополучието на четирите му деца зависи от това. Рядко блъфираше, рядко вдигаше мизата и поради това рядко завършваше някоя вечер с печалба. Онова, което обикновено издаваше Картър, бе нервно потрепване на дясното око — сигурен сигнал, че има силна ръка. Сега потрепваше.
Последен погледна Джеф Паноне, трийсетгодишен детектив от отдела за наркотици, облечен в черна тениска, бели джинси и сандали, със стигаща почти до раменете черна коса и златна обица, който в момента пуфтеше огромна пура. От наблюденията си през последните две години Грейс бе научил, че когато има добра ръка при дроу покер, той систематично пренареждаше картите в ръката си. За негово нещастие сега пренареждаше картите си.
— Кажи си залога, Рой — каза му Боб Торнтън.
Лимитът винаги беше потът17 на масата. Никой не можеше да залага повече, което поддържаше залозите на поносимо ниво. Шестимата влязоха с общо три лири, което беше началният таван. Тъй като не искаше да се издаде, а същевременно искаше всички да се включат в играта, Грейс откри с една лира. Всички се включиха със същата сума, докато Тревър Картър не вдигна до три лири, като трептенето в окото му още повече се засили.
17
Пот — всички пари по средата на масата, които отиват при печелещия раздаването. — Бел.прев.