Мина още една пожарна. Последвана от линейка, виеща с пълна сила. След нея се появи и авариен камион.
Погледна часовника отново: 9:15 часът. Трябваше да я вземе преди 45 минути от Тънбридж Уелс, което беше на още двайсет минути от това задръстване.
Тери Милър, наскоро разведен детектив инспектор от отдела на Грейс, го заливаше с хвалби за завоеванията си от два интернет сайта за запознанство и навиваше Грейс да се регистрира в тях. Рой беше устоял на атаките, но когато започна да открива в електронната си поща предизвикателни имейли от различни жени, за свой ужас откри, че Тери Милър го е регистрирал в сайта Ю-Дейт, без да му каже.
Все още нямаше никаква представа какво точно го бе подтикнало да отговори на едно от писмата. Самотата? Любопитството? Похотта? Не беше сигурен. През последните осем години се справяше с живота, като неотклонно живееше ден за ден. В някои дни се опитваше да забрави, а в други се чувстваше виновен, че не си спомня.
Санди.
Сега внезапно изпита вина, че отива на тази среща.
Тя изглеждаше великолепно — поне на снимката. Хареса му и името й. Клодин. Звучеше френско, някак екзотично. Снимката й беше доста секси. Коса с цвят на кехлибар, сериозно красиво лице, тясна блуза, разкриваща бюст с внушителни размери, седнала на края на легло с мини-пола, вдигната достатъчно, за да се види, че носи чорапи с дантелени жартиери и може би е без бикини.
Бяха провели само един разговор по телефона, в който тя практически го бе съблазнила. Букет цветя, купен от бензиностанция, лежеше на седалката до него. Червени рози — беше изтъркано, добре знаеше той, но това беше старомодният романтик в него. Хората бяха прави — трябваше да продължи все някак. Можеше да преброи срещите си през последните осем години и десет месеца на пръстите на едната си ръка. Просто не можеше да приеме, че някъде може да има още една мис Съвършена. Че някога може да има някоя, която да се мери със Санди.
Може би тази вечер това усещане щеше да се промени?
Клодин Ламон. Хубаво име, хубав глас.
Изключи тези проклети фарове!
Долови сладката миризма на цветята. Надяваше се, че той също мирише добре.
На светлината от таблото на алфата и от задните фарове на колата отпред Грейс погледна в огледалото, без да е сигурен какво очаква да види. Отсреща го гледаше тъга.
Трябва да продължиш нататък.
Отпи още вода. Мда.
Само след малко повече от два месеца щеше да навърши трийсет и девет.
Само след малко повече от два месеца се задаваше и друга годишнина. На 26 юли щяха да станат девет години, откакто Санди изчезна. Изпари се във въздуха точно на трийсетия му рожден ден. Без следа. Всичките й вещи все още бяха в къщата, с изключение на дамската й чанта.
След седем години можеш законно да обявиш някого за мъртъв. Майка му на леглото си в приюта, дни преди да умре от рак, сестра му, най-добрите му приятели, психоаналитикът му — всички му казваха, че трябва да го направи.
Невъзможно.
Джон Ленън е казал: „Животът е онова, което ти се случва, докато си зает да правиш други планове.“ Това определено беше вярно.
Винаги бе смятал, че когато стане на трийсет и шест, двамата със Санди ще имат семейство. Мечтаеше си за три деца, в идеалния вариант две момчета и едно момиче, а почивните си дни щеше да прекарва, като се занимава с тях. Семейни ваканции. Ходене на плаж. Еднодневни пътувания до интересни места. Игри с топки. Поправяне на разни работи. Вечер да им помага с домашните. Да ги къпе. Всички тези приятни неща, които е преживял със собствените си родители.
Вместо това го опустошаваше вътрешен ураган, който рядко го напускаше дори когато спеше. Дали е жива или е мъртва? Беше прекарал осем години и десет месеца в опити да разбере и все още не беше по-близо до истината, отколкото когато започна.
Извън работата животът му беше празен. Не можеше — или не искаше — да започне друга връзка. Всяка среща, на която бе ходил, беше истински провал. Понякога му се струваше, че единственият му постоянен спътник в живота е златната му рибка Марлон. Спечели го на панаирно стрелбище преди девет години и той го отказа от всички последвали опити да му намери другарка. Марлон беше мрачен, необщителен тип. Сигурно затова се харесваме, помисли си Рой, защото сме от една порода.
Понякога съжаляваше, че е полицай и е толкова напрегната работата му, при която не може да „спре двигателя“ в пет часа, да отиде в кръчмата, после да се прибере вкъщи и да се излегне с вдигнати пред телевизора крака. Нормален живот. Но не можеше. Имаше някакъв ген на упоритостта или непоколебимостта — или пък цял куп гени — в него и преди това в баща му, които неотменно го караха да преследва факти, да търси истината. Именно тези гени го издигнаха нагоре в йерархията чак до сравнително ранното повишение до старши детектив. Но не му донесоха спокойствие на духа.