— Изглежда адски лошо мазало, тате! — тази вечер беше Мисури.
— Много лошо.
Фил Уилър беше обръгнал с годините и вече нищо не го шокираше много. Беше виждал всяка трагедия, която може да се случи с превозно средство. Обезглавен бизнесмен, все още със сако, риза и вратовръзка, седящ с препасан колан на шофьорската седалка в останките на своето ферари, беше сред образите, които си спомняше най-ярко.
Дейви, наскоро навършил двайсет и шест, беше облечен в униформената си бейзболна шапка на „Ню Йорк Янкис“, обърната наопаки, пухено яке, ватирана риза, джинси и тежки ботуши. Обичаше да се облича така, както виждаше да се обличат американците по телевизията. В умствено отношение момчето беше на шестгодишна възраст и това никога нямаше да се промени. Но притежаваше свръхчовешка физическа сила, която често беше от полза в работата. Дейви можеше да огъне метален лист с голи ръце. Веднъж беше вдигнал съвсем сам предницата на кола, премазала мотоциклет.
— Много лошо — съгласи се той. — Сигурно има мъртви хора, нали, тате?
— Надявам се, че не, Дейви.
— Викам, че сигурно има?
Един пътен полицай с островърха шапка и жълта флуоресцентна жилетка се приближи към прозореца от страната на шофьора. Фил свали стъклото и позна полицая.
— Здрасти, Брайън. Изглежда доста зле.
— На път е аварийна кола с кран за камиона. Ще се заемеш ли с микробуса?
— Нямаш грижи. Какво е станало?
— Челно, транзитът и камионът. Микробусът ни трябва в отделение А1.
— Смятай го за уредено.
Дейви взе фенерчето си и излезе от купето на камиона. Докато баща му говореше с полицая, той освети наоколо ивиците бензин и пяна по пътя. След това надникна с любопитство към високата квадратна линейка, чиято светлина се процеждаше през дръпнатите завеси на задния прозорец, и се зачуди какво ли става вътре.
Минаха почти два часа, преди да съберат всички части на транзита и да ги натоварят и завържат в ремаркето. Баща му и пътният полицай Брайън се отдалечиха на няколко метра. Фил запали цигара със специалната си запалка, която пали на вятър. Дейви ги последва, сви си цигара с една ръка и я запали със зипото си. Линейката и другите коли за спешни случаи бяха заминали, а тежкият кран на аварийния камион повдигаше предницата на камиона, докато колелата — кабината от страната на шофьора беше сплескана и изкривена — не се откъснаха от земята.
Дъждът беше поспрял и в процеп между облаците като язовец се подаваше луната. Баща му и Брайън си говореха за риболов — най-добрата стръв за шаран по това време на годината. Отегчен и усетил, че му се пикае, Дейви се отдалечи по пътя, засмукал свитата си цигара и загледан в небето за прилепи. Обичаше прилепи, мишки, плъхове, полски мишки, всякакви такива гадинки. Всъщност обичаше всички животни. Те никога не му се присмиваха, както правеха хората, когато ходеше на училище. Можеше да отиде до дупката на язовците, когато се приберат. Обичаше да седи там на лунна светлина и да ги гледа как си играят.
Размаха фенерчето и влезе малко по-навътре в храстите, където разкопча дюкяна си и изпразни пикочния си мехур върху туфа коприва. Свършваше, когато точно пред него се провикна някой и му изкара акъла.
— Хей, ехо?
Пращящ, безтелесен глас.
Дейви подскочи.
След това чу гласа отново.
— Ехо?
— Мамка му! — той насочи лъча на фенерчето към храстите, но не видя никого. — Ехо? — извика в отговор. След няколко секунди чу гласа отново:
— Ехо? Хей, ехо? Джош? Люк? Пит? Робо?
Дейви насочи фенера наляво, надясно, сетне далеч напред. Чу се пращене, за миг на светлината изникна заешка опашка и веднага изчезна.
— Кой е там?
Тишина.
Пращене. Пукане. Само на няколко крачки вдясно чу гласа отново.
— Хей? Хей? Хей?
Нещо проблесна в един от храстите. Дейви коленичи. Беше радио с антена. След като го огледа по-отблизо, осъзна с известно вълнение, че това е уоки-токи.
Насочи фенерчето към него и внимателно го разгледа, без да смее да го докосне. Накрая го вдигна. Беше по-тежко, отколкото изглеждаше, беше студено, влажно. Под едно голямо зелено копче прочете надписа предава.
Натисна го и каза:
— Здрасти!
Насреща му веднага откликна глас:
— Кой е там?
В следващия миг от далечината се чу друг глас.
— Дейви!
Баща му.
— Добре, идвам! — изкрещя той в отговор.
Докато вървеше по пътя, натисна зеленото копче отново.
— Тук е Дейви! — каза той. — Ти кой си?