— Тялото започва да се вкочанява. В това горещо и влажно време е трудно да се определи точното време на смъртта. Но ми се струва, че е било след полунощ.
Ди внимателно изтегли ножа от гърдите на мъртвеца. Разгледа дългото тънко острие и простата костена дръжка. Ма Жун сви устни:
— Няма особено да ни улесни, господарю. Всеки железар има в дюкяна си такива евтини ножове.
Съдията мълчаливо му подаде оръжието. Ма Жун измъкна от ръкава си лист хартия и го зави в него. Ди огледа слабото лице на убития. То бе застинало в странна изкривена усмивка. Поетът имаше дълги рошави мустаци и сива козя брадица. Изглеждаше шейсетинагодишен. Съдията взе от масата голямата оловна кана и я разклати. На дъното й имаше съвсем малко вино. После вдигна чашата, оставена до каната, разгледа я и с озадачено изражение я прибра в ръкава си. Накрая нареди на началника на стражата:
— Нека твоите хора да стъкмят носилка от клони и да отнесат тялото за оглед в съдилището — а на Юан Кай каза: — Бихте ли седнали за малко на оная каменна пейка до оградата, господин Юан? Няма да се бавя — и направи знак на Ма Жун да го последва.
Отново минаха по мостчето, чиито дъски изскърцаха под тежестта на двамата едри мъже. След като заобиколиха езерото с лотосите, те се насочиха към къщата. Съдията с облекчение вдъхна хладния въздух под сянката на верандата. Ма Жун почука.
Отвори им приятен наглед, но неприветлив младеж. Ма Жун му обясни, че окръжният съдия иска да поговори с госпожа Мън. Младежът потъна навътре в къщата, а Ди седна до паянтовата бамбукова маса в средата на оскъдно обзаведената стая. Ма Жун се изправи зад стола му със скръстени ръце. Погледът на съдията обходи старите износени мебели и напуканата мазилка на стените. След малко каза:
— Очевидно мотивът за убийството не е бил грабеж.
— Ето го мотива, пристига, господарю — пошепна Ма Жун. — Стар съпруг, хубава млада жена… нататък е ясно!
Съдията извърна очи и видя в рамката на вратата стройна жена на около двайсет и пет години. На лицето й нямаше грим, по бузите й личаха следи от сълзи. Но големите ясни очи, изящно извитите вежди, пълните червени устни и гладката кожа я правеха много привлекателна. Роклята й от избелял син плат не скриваше великолепната й фигура. Тя погледна уплашено съдията, направи дълбок поклон и остана права със сведени очи, почтително изчаквайки да я заговорят.
— Много съжалявам, госпожо — меко започна съдията, — че се налага да ви безпокоя толкова скоро след нещастието. Но вярвам, че ще ме разберете. Длъжен съм да предприема бързи действия, за да изправя коварния убиец пред правосъдието — тя кимна, а съдията продължи: — Кога видяхте съпруга си за последен път?
— Вечеряхме заедно в тази стая — отвърна жената с мек мелодичен глас. — След това аз почистих масата, а съпругът ми остана тук и чете няколко часа. После каза, че ще иде да пийне вино в градинския павилион, защото луната била много красива.
— Често ли ходеше в павилиона?
— О, да, ходеше там почти през ден, за да се наслаждава на вечерната прохлада и да съчинява стихове.
— Често ли приемаше гости там?
— Не, ваше превъзходителство, никога. Обичаше да бъде сам и не канеше гости. Малкото хора, които идваха да го видят, посрещахме винаги следобед и винаги тук, в хола, на чаша чай. На мен ми харесваше този спокоен живот, мъжът ми беше толкова внимателен, той… — очите й се навлажниха, устните й се разтрепериха. Но тя се овладя и продължи: — Приготвих голяма кана подгрято вино и му го занесох в павилиона. Той каза да не го чакам, защото възнамерявал да стои там до късно през нощта. И аз си легнах. Рано тази сутрин прислужникът зачука тревожно по вратата на спалнята ни. Първото, което видях, беше, че мъжа ми го няма до мен. Момчето ми каза, че го намерило в павилиона…
— В къщата ли живее това момче? — попита съдията.
— Не, ваше превъзходителство, живее при баща си, градинаря на най-големия дом в Квартала на върбите. Идва тук само през деня. След като приготвя вечерята, си отива.
— Да сте чули нещо необичайно през нощта?
Госпожа Мън смръщи вежди, после отговори:
— По някое време се събудих, трябва да е било малко след полунощ. Жабите в езерото вдигаха ужасна врява. През деня никакви не се чуват, стоят си под водата. Даже когато нагазя в езерото, за да набера лотосов цвят, кротуват. Но през нощта излизат и лесно се плашат. Затова помислих, че мъжът ми е тръгнал да си ляга и е бутнал камъче или нещо друго във водата. После пак съм заспала.
— Ясно — каза съдията и се замисли, поглаждайки дългите си бакенбарди. — По лицето на мъжа ви няма признаци на уплаха или учудване. Трябва да е бил промушен съвършено неочаквано. Умрял е, преди да разбере какво става. Това показва, че е познавал добре убиеца си. Сигурно са седели там и заедно са пиели вино. Голямата кана е почти празна, но намерихме само една чаша. Ще ви е трудно ли да проверите дали не липсва някоя от винените ви чаши?