Пер Вальо, Май Шьовал
Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай
Започнал професионално-творческия си път като журналист, Пер Валюю (1926–1975) проявява в произведенията си и бързия рефлекс на репортера, и аналитичността на коментатора, и умението за пластично пресъздаване на истинския, родения художник. Неговото място сред прогресивната шведска интелигенция е завоювано с безспорни постижения, с романи, обикновено създавани върху документална основа, в които интригата е увлекателна, криминални, но обобщенията будят горчиви размисли и дълго не дават покой на читателя. Предпочитана тема в тях е конфликтът на творческата личност с действителността на буржоазното общество и опасността, съдържаща се в тоталитарните тенденции на системата, която го крепи. От средата на 60-те години Пер Валюю пише в съавторство със съпругата си Май Шьовал (родена в 1935 г.). Сред съвместните им произведения изпъкват романите „Розеана“ (1965), „Човекът, който изчезна като дим“ (1966), „Смеещият се полицай“ (1968), „Затворената стая“ (1972), „Терористите“ (1975).
Убийство на 31-я етаж
На Май
1
Биха тревога точно в тринадесет часа и две минути. Лично шефът на полицията се разпореди по телефона и деветдесет секунди по-късно отекнаха звънците на алармената система. Те все още дрънчаха из отделите и приемните на долния етаж в шестнадесети участък, когато инспектор Йенсен — началникът на участъка, слезе от кабинета си. Човек на средна възраст, инспекторът имаше нормално телосложение и невзрачно, безизразно лице. Той спря на последното стъпало на витата стълба и обходи с поглед караулното помещение. Пооправи връзката си и се запъти навън към колата.
Металноискрящият поток на обедното движение се лееше непрекъснато, над него се извисяваха сградите — същински колонади от стъкло и бетон. В този ръбат свят хората по тротоарите изглеждаха беззащитни и намръщени. Добре облечени, но необичайно еднообразно, всички те бързаха за някъде. Придвижваха се във виещи се върволици, скупчваха се на червено край светофарите, тълпяха се около блестящите хромирани павилиони на снекбаровете. Непрестанно се озъртаха, а пръстите им играеха по папките, стиснати под мишница, и по дръжките на чантите.
Полицейските коли си пробиваха път през задръстената улица с включени сирени.
Инспектор Йенсен седеше в първата кола, обикновен тъмносин автомобил с бели ивици, следван от сив автобус с решетъчни прозорци на задните врати и въртяща се сигнална лампа на покрива.
Шефът на полицията се обади по радиотелефона:
— Йенсен?
— Слушам.
— Къде се намирате сега?
— Срещу Дома на профсъюзите.
— Сирените включени ли са?
— Да.
— След площада ги изключете.
— Движението е много натоварено.
— Няма как. Не бива да привличате внимание.
— Репортерите ни чуват през цялото време.
— За тях не се безпокойте. Имам пред вид обществеността. Човекът от улицата.
— Разбирам.
— С униформа ли сте?
— Не.
— Добре. Колко души сте?
— Аз, плюс четирима цивилни. И деветима униформени в колата на дежурната полицейска команда по поддържане на обществения ред.
— Около и в сградата да се движат само цивилните. Половината от дежурната команда да слязат на триста метра преди сградата. Другите да продължат с колата и да паркират на сигурно разстояние.
— Разбрано.
— Преустановете движението по главната улица и по страничните преки.
— Слушам.
— Ако някой пита, ще отговаряте, че движението е спряно поради спешен ремонт на улицата. Например…
Той замълча.
— Спукан топлопровод?
— Точно така.
Нещо изпращя в слушалката.
— Йенсен?
— Да.
— Наясно сте по въпроса с титлите, нали?
— Титлите?
— Мислех, че всички знаят. Да не се обърнете към някого от тях с „господин директор“.
— Разбрано.
— Те са много чувствителни в това отношение.
— Разбирам.
— Не е необходимо да повтарям, че задачата е… деликатна, нали?
— Не.
Механичен шум. Или може би въздишка, дълбока и металическа.
— Къде се намирате сега?
— От южната страна на площада. Срещу Паметника на работника.
— Изключете сирените.
— Разбрано.
— Увеличете разстоянието между колите.
— Слушам.
— В подкрепление ви изпращам свободни патрулни коли. Ще ви чакат горе на паркинга. При нужда ги включете в акцията.
— Разбрано.
— Къде се намирате?
— Улицата откъм северната страна на площада. Вече виждам сградата.
Улицата беше широка и права, с шест платна и тясно, бяло островче за пешеходци в средата. Отляво зад висока телена ограда започваше склон, а в подножието му се намираше огромна сточна гара за тежкотоварни камиони със стотици складове и върволици бели и червени електрокари, наредени край рампите за разтоварване. Тук-там пъплеха хора, предимно балировачи и шофьори в бели работни комбинезони и червени шапки с козирки.