— Кога най-после ще намеря спокойствие? Сега през лятото нали идва един млад детектив и…
Колберг провери алибито му за вечерта на тринадесети ноември. Оказа се безупречно.
Потърси също и човека, който преди осемнадесет години беше направил снимките с Тереза. Откри го в затворническите килии на Лонгхолмен, един алкохолизиран стар разбойник, останал вече без зъби, който похотливо млясна насреща му и рече:
— Тереза ли? Дали си я спомням? Как не! Впрочем само преди няколко месеца тук идва едно ченге и…
Колберг изчете целия протокол, дума по дума. Отне му точно една седмица. Късно вечерта на осемнадесети декември 1967 довърши последната страница и погледна към жена си, която от няколко часа сладко си спеше, заровила тъмната си разчорлена глава във възглавницата. Лежеше по корем, подвила крак и изритала одеялото до кръста си. Чу скърцането на кушетката от хола, когато Оса Торел стана, за да пие вода в кухнята. Тя все още не можеше да спи както трябва.
Не виждам никакви пропуски, мислеше Колберг. И човек просто няма за какво да се хване. Но все пак утре ще взема да направя един списък на всички, които са били на разпит по делото или са имали вземане-даване с Тереза. Сетне ще видим кои от тях са все още живи и с какво се занимават.
Беше изминал месец от шестдесет и седемте изстрела в автобуса на Нора Сташунсгатан, а убиецът на девет души все още се разхождаше на свобода.
Освен върховната полицейска управа, пресата и будната общественост имаше и други, които изразяваха нетърпението си. А именно една категория хора, особено заинтересувани от скорошното залавяне на виновника — така наречения престъпен свят.
Повечето хора, които обикновено се занимаваха с престъпна дейност, вече цял месец бяха принудени да кротуват. Докато траеше трескавата активност на полицията — по-добре да се спотайваш на сянка. В цял Стокхолм нямаше нито един крадец, наркоман, разбойник, сутеньор или мошеник, който искрено да не желаеше скорошното залавяне на убиеца, та полицията отново да си се захване с демонстрациите против войната във Виетнам и неправилно паркиралите коли, а те спокойно да се върнат към работата си.
В резултат на това необичайно съвпадение на интересите голяма част от тях охотно предлагаха помощта си в издирването на престъпника.
И благодарение именно на тази услужливост работата на Рьон по събирането на подробности около личността на Нилс Ерик Йорансон значително се улесни. Той добре познаваше причините за тази необикновена благосклонност, с която го посрещаха навсякъде, но все пак я приемаше с готовност.
Последните нощи прекара в търсене на хора, познавали някога Йорансон. Намираше ги по изоставени къщи, кръчми, бирарии, разни клубове и приюти. Макар не всички да се отзоваваха с готовност, мнозина все пак му помогнаха.
Вечерта на тринадесети декември срещна край брега на Сьодра Меларен едно момиче, което му обеща на другата вечер да го срещне със Сюне Бьорк — човекът, приел Йорансон за няколко седмици у дома си.
Следният ден беше четвъртък и Рьон, на когото през последните денонощия се събираха едва няколко часа сън, спа почти до обяд. В един часа стана и помогна на жена си да си стегне багажа. Беше я придумал да замине с малкия при родителите си в Ариеплуг и там да прекарат коледните празници, защото предчувствуваше, че тази година той самият едва ли ще може да празнува.
След като ги изпрати с влака, се върна у дома. Извади лист и молив и седна край кухненската маса. Отпреде си сложи доклада на Нурдин и своя бележник, постави си очилата и започна да пише:
Роден във финландската енория в Стокхолм на 4.10.1929 г.
Родители: Алгот Ерик Йорансон, електротехник, и Бенита Рантанен. През 1935 г. родителите се развели, майката се преселила в Хелзинки и детето било присъдено на бащата.
Йорансон живял при баща си в Сундбюберг до 1945 г. 7-год. училище, сетне 2-год. бояджийство.
През 1947 г. се преместил в Гьотеборг и 2 г. работил като помощник-бояджия.
На 1.12.1948 г. се оженил за Гюдрун Мария Свенсон.
Развод от 13.5.1949 г.
От юни 1949 до март 1950 г. — юнга по корабите на дружество „Свеа“ по Балтийско море. През лятото на 1950 г. се преместил в Стокхолм. До ноември 1950 г. работил по специалността си във фирмата Амандус Густафсон. Уволнен поради употреба на алкохол в работно време. Сетне, изглежда, започнал да пропада. Захващал се само с временна работа: нощен пазач, куриер, носач, склададжия и пр., но общо взето, като че ли се е препитавал от кражби и др. престъпления от по-лек характер. Не е бил залавян като заподозрян в нито едно, но на няколко пъти е задържан за пиянство. Известно време се подвизавал под майчиното си име, Рантанен. През 1958 г. бащата починал и той се преместил в жилището му в Сундбюберг. През 1964 г. изхвърлен заради неплатен тримесечен наем. Тогава вероятно е започнал да употребява наркотици. До смъртта си не е имал постоянен адрес. През януари 1965 г. заживял с Гурли Льофгрен на Шепар Карлс гренд 3 и останал при нея до пролетта на 1966. През това време нито той, нито Льофгрен са имали постоянна работа. Льофгрен е била регистрирана от нравствената полиция, но като се има пред вид вида и възрастта й, едва ли е печелела много от проституцията си. Льофгрен също била наркоманка.