Единствен Монсон извлече известна облага от целия инцидент. Без да подозира какво го очаква, заяви, че няма работа и начаса го изпратиха да въдворява ред. Като начало се спотаи в сянката на катедралата „Адолф Фредерик“ на Свеавеген, с надеждата, че безредиците няма да достигнат дотам. Но полицията притискаше демонстрантите отвсякъде, без предварителен план и програма, та последните, които все някъде трябваше да се дянат, започнаха да се насочват и в посока към Монсон. Той бързо заотстъпва на север по Свеавеген и без да се усети, се озова пред някакъв ресторант. Влезе да се постопли и огледа обстановката. На излизане прибра от поставката за подправки клечка за зъби. Беше опакована и се оказа с вкус на ментол.
Тази ужасна утрин вероятно той единствен от цялата полиция беше радостен. Бе успял вече да се обади на снабдителя на ресторанта и да вземе адреса на доставчика.
Но Ейнар Рьон не бе радостен. Изложен на вятъра, той стърчеше на Рингвеген и наблюдаваше един изкоп в земята, един брезент и няколко от дървените магарета на пътната служба, поставени наоколо. Дупката изглеждаше напълно безлюдна. За сметка на това фургонът, разположен на петдесетина метра по-нататък, се оказа пълен. Рьон вече познаваше четиримата, които седяха вътре пред термосите си, и затова рече просто:
— Здравейте.
— Здрасти. И затваряй вратата. Но ако си от тия, дето вчера вечерта на Барнхюсгатан удариха момчето ми с палка по главата, по-добре не ми говори.
— Не. Не съм бил аз — оправда се Рьон. — Вчера си седях в къщи и гледах телевизия. Жената замина за Норланд.
— Тогава сядай. Искаш ли кафе?
— Да, с удоволствие.
След кратка пауза мъжът продължи:
— Какво те води насам?
— Шверин. Той нали беше роден в Америка. Личеше ли му, като говореше?
— И още как! Бръщолевеше също като Анита Екберг. А напиеше ли се, вече не го търси, тогава знаеше само английски.
— Като се напиеше ли?
— Да. Също и като се ядосаше. Или като се отплеснеше нанякъде.
На връщане за Кунгсхолмен Рьон взе петдесет и четворката. Червеният автобус, в който се качи, беше двуетажен, от типа „Лейланд Атлантиън“, с кремава горна половина и сив покрив. И въпреки твърденията на Ек, че тези автобуси не вземали повече пътници, отколкото са местата вътре, купето се оказа претъпкано с правостоящи, нарамили чанти и пакети.
През целия път мислеше напрегнато. В службата поседя така известно време на бюрото си. Сетне влезе в съседната стая и рече:
— Е, момчета, как е на английски „не го познах“?
— Дидънт рекогнайс хим — отвърна Колберг, без да вдигне глава от документите си.
— Знаех си, че съм прав — рече Рьон и излезе.
— Тоя май също се побърка — подметна Гунвалд Ларшон.
— Чакай, чакай — прекъсна го Мартин Бек, — мисля, че е открил нещо.
Стана и отиде в стаята на Рьон, но тя се оказа празна. Шапката и палтото му също ги нямаше.
Половин час по-късно Рьон отново застана пред фургона на Рингвеген и бутна вратата. Някогашните колеги на Шверин още си седяха, както ги бе оставил, и изкопът на улицата продължаваше да изглежда недокоснат.
— Човече, как ни изплаши! — изстена един от работниците. — Помислих, че е Улсон.
— Улсон ли?
— Да. Или Олсон, както му викаше Алф.
Рьон съобщи за откритието си чак на другия ден преди обяд, два дни преди Коледа.
Мартин Бек изключи магнетофона и се обърна към него:
— Така ли да те разбираме? Ти питаш: „Кой стреля?“ А той отговаря на английски „Дидънт рекогнайс хим“.
— Да.
— А после ти го питаш: „Как изглеждаше?“ И Шверин отговаря: „Като Улсон.“
— Да, и сетне умря.
— Браво, Ейнар! — похвали го Мартин Бек.
— Кой, по дяволите, е този Улсон? — осведоми се Гунвалд Ларшон.
Някакъв контрольор. Обикаля по обектите и гледа дали хората работят.
— И как изглежда? — продължи да пита Гунвалд Ларшон.
— Ще го видиш, в стаята ми е — отвърна Рьон скромно.
Мартин Бек и Гунвалд Ларшон се изнесоха оттатък и втренчиха погледи в човека. Гунвалд Ларшон го погледа само десет секунди и после рече:
— Аха.
И си излезе. Улсон зяпна учуден подире му.
Мартин Бек остана още половин минута и си позволи да попита:
— Предполагам, че вече си взел всичките му данни, Ейнар?
— Да — отвърна Рьон.
— Добре. Благодарим ви тогава, господин Улсон.
И Мартин Бек излезе. Улсон не се помнеше да е изглеждал тъй слисан.
Когато Мартин Бек се върна от обеда, на който едва-едва успя да погълне чаша мляко, две резенчета кашкавал и малко кафе, Рьон беше оставил на бюрото му лист хартия с лаконичното заглавие: „Улсон“.
Улсон е на 46 години и по професия е контрольор в пътната служба.