Направи пауза и добави замислено:
— Много, много трудно. И само по някои дребни неща.
— Какво общо има всичко това със Стенстрьом и вашия „Морис“?
— Не, не моя „Морис“ — поправи го Биргерсон. — Помощник-инспекторът се заинтригува, когато му разказах, че най-трудно от всички се различаваха „Морис Минор“ и „Рено ЦВ–4“, погледнати отпред. Не отстрани или отзад, тогава беше лесно. А точно отпред или малко косо. Действително трудно. Но с времето се научих и рядко правех грешки. Макар че понякога ми се случваше.
— Чакайте, чакайте! — прекъсна го Колберг. — „Морис Минор“ и „Рено ЦВ–4“ ли казахте?
— Да. И помня, че помощник-инспекторът истински подскочи, като го казах. През цялото време преди това, докато говорех, той седеше и кимаше безучастно и мислех, че не ме слуша. Но щом казах това, той страшно се заинтригува и ме запита няколко пъти.
— Отпред ли казахте?
— Да. Това питаше и той, много пъти. Точно така, отпред или косо отпред, много трудно.
Когато отново седяха в колата, Оса Торел попита:
— Какво означава това?
— Не съм много сигурен, но може да се окаже доста важно.
— Мислиш, че има нещо общо с убиеца на Оке?
— Не зная. Но поне обяснява защо си е записал името на колата в бележника.
— И аз се сетих за нещо, което Оке веднъж спомена. Няколко седмици, преди да го убият, каза, че при първите си два свободни дни щял да замине за Смоланд7, за да провери нещо. Мисля, че за Екшьо. Този град говори ли ти нещо?
— Не, абсолютно нищо — отвърна Колберг.
Градът се простираше пуст. Единственото, което показваше, че все пак има някакъв живот в него, бяха няколко залитащи Дядо Коледи, сплотени от служебните си задължения и спъвани от прекалените чашки в многото гостоприемни семейства, две линейки и една патрулна кола. След известно време Колберг рече:
— Чух от Гун, че в началото на годината искаш да ни напуснеш.
— Да. Замених жилището за една гарсониера на Кунгсхолместранд. Ще продам всичко и ще си купя нови мебели. Мисля да си търся и нова работа.
— Къде?
— Още не знам. Но така реших.
Тя помълча малко и попита:
— Как е при вас, в полицията? Сигурно имате свободни места?
— Да, сигурно — отвърна Колберг разсеяно.
После изведнъж се сепна:
— Какво? Сериозно ли говориш?
Вместо да му отговори, Оса Торел се съсредоточи над волана. Сключи вежди и се загледа навън в снежната виелица.
Когато се завърнаха на Паландергатан, Будил вече спеше, а Гун седеше сгушена в креслото и четеше. Посрещна ги с просълзени очи.
— Какво ти е? — попита той.
— Проклето ядене — изстена тя. — Вече за нищо не става.
— Ами! С твоята фигура и моя апетит можеш и умряла котка да ми поднесеш и пак ще съм предоволен. Давай манджата!
— Пък и твоят невъзможен Мартин се обади. Преди половин час.
— О’кей — потри доволно ръце Колберг. — Аз ще му позвъня, пък вие междувременно реорганизирайте празничната трапеза.
Сне си сакото и връзката и се хвана за телефона.
— Да. Бек.
— Кой е тоя, дето така се пука от смях? — попита Колберг подозрително.
— Смеещият се полицай.
— Кой?
— Една плоча.
— А, да. Спомням си я. Стар шлагер. С Чарлс Пенроуз, ако не се лъжа, нали? От преди Първата световна война.
В слушалката се разнасяше оглушителен смях.
— Няма значение — започна Мартин Бек без настроение. — Позвъних ти, защото преди това ми се обади Меландер.
— Да. И какво искаше от теб?
— Каза, че най-после си спомнил къде е виждал името Нилс Ерик Йорансон.
— Къде?
— В протоколите от случая „Тереза Камарао“.
Колберг развърза обувките си, като мислеше напрегнато. После се изхили.
— Тогава му кажи, че има много здраве от мен и че този път се е излъгал. Изчел съм абсолютно цялата папка. Дума по дума. Пък не съм чак толкова завеян, че да не го забележа.
— При теб ли са документите?
— Не. Във Вестберя са. Но съм сигурен, дори бих се заклел.
— Добре. Вярвам ти. Какво си правил в Лонгхолмен?
— Получих няколко сведения. Твърде са мътни и заплетени, за да ти ги обяснявам сега. Но ако се окажат верни, тогава…
— Да? Какво тогава?
— Тогава можеш да окачиш цялото дело „Тереза“ в кенефа и там да го оставиш. Весела Коледа.
— Пак ли ще излизаш? — недоверчиво го погледна жена му.
— Да, ама не по-рано от сряда. Къде е ракията?
XXVIII
Меландер не беше от хората, които се предават лесно, но сутринта на двадесет и седми декември изглеждаше тъй унил и сломен, че чак Гунвалд Ларшон не можа да се сдържи и попита: