— Какво ти е? Да не си си изгубил късмета случайно?
— Кажи-речи, още като се ожених — измърмори Меландер. — По-точно преди двадесет и две години. Не. Работата е там, че досега още не бях се лъгал.
— Е, все някога трябваше да ти се случи — утеши го Рьон.
— Да, но не мога да го проумея.
Мартин Бек почука, но още преди някой да успее да реагира, вече беше в стаята — висок, сериозен и леко покашлящ се.
— Какво не разбираш?
— Ами това с Йорансон. Как можах да се заблудя?
— Тъкмо идвам от Вестберя — рече Мартин Бек. — И имам нещичко, което може би ще те ободри.
— Какво ли може да е?
— От делото „Тереза“ липсва една страница. И по-точно хиляда двеста четиридесет и четвърта.
В три часа след обяд Колберг стоеше пред един автосервиз в Сьодертелье. Този ден успя да свърши куп работи. Между другото се увери, че тримата свидетели, забелязали колата до игрището на Стадсхаген преди шестнадесет и половина години, трябва да са я видели отпред или може би под ъгъл. Освен това прегледа основно цяла дузина фотографии и сега носеше сгъната във вътрешния си джоб една позамъглена и леко ретуширана рекламна снимка на „Морис Минор“, модел от хиляда деветстотин и петдесета година. От тримата свидетели двама бяха вече умрели — полицейският чиновник и монтьорът. Но истинският майстор експерт все още се държеше и работеше тук в Сьодертелье. Вече не като майстор — беше се издигнал, седеше в остъклена кантора и говореше по телефона. Когато разговорът свърши, Колберг влезе при него. Без да почука или да се легитимира, и дори не се представи. Просто сложи снимката отпред на бюрото и попита:
— Каква е тази кола?
— „Рено ЦВ–4“, стара машина.
— Сигурен ли сте?
— Че разбира се. Аз никога не греша.
— Съвсем сигурен?
Мъжът набързо погледна снимката отново.
— Да — потвърди той, — „ЦВ–4“ е, от първите модели.
— Благодаря — рече Колберг и протегна ръка към снимката.
Мъжът го погледна объркано.
— Чакай, чакай! Май нещо искаш да ме метнеш.
Погледна снимката по-внимателно и след около петнадесетина секунди бавно заклати глава.
— Не. Това не е „Рено“. „Морис“ е, „Морис Минор“, модел петдесета или петдесет и първа и снимката нещо не е в ред.
— Позна — потвърди Колберг. — Леко е ретуширана и нагласена, за да изглежда, като че ли е правена при лошо осветление и дъжд, примерно през някоя лятна нощ.
Думите му стреснаха мъжа.
— Ей, кой сте вие всъщност? — попита той.
— Полицай — отговори Колберг.
— Трябваше веднага да се сетя. Есента тук идва един полицай, който…
Малко преди пет и половина същия следобед Мартин Бек събра най-близките си сътрудници на съвещание в щаба. Нурдин и Монсон бяха се завърнали и групата им, така да се каже, отново беше в пълен състав. Липсваше само Хамар, заминал за празниците. Знаеше какви бедни резултати даде четиридесет и четиридневното усилено търсене и не очакваше решителен обрат между Коледа и Нова година — период, през който и преследвачите, и преследваните най-често си седят в къщи, оригват се и се чудят как парите да им стигнат за януари.
— Аха, значи, липсва една страница — със задоволство отбеляза Меландер. — Кой ли може да я е взел?
Мартин Бек и Колберг бързо се спогледаха.
— Има ли сред вас специалист по обиск? — попита Мартин Бек.
— Да, аз — обади се лениво Монсон от мястото си до прозореца. — Ако има нещо, винаги го откривам.
— Добре. Ще претърсиш жилището на Оке Стенстрьом на Шйерхувсгатан — разпореди се Мартин Бек.
— И какво по-специално да търся?
— Страницата от едно разследване — обясни Колберг. — Номерът й е едно-две-четири-четири и е възможно там да се среща името Нилс Ерик Йорансон.
— Утре сутринта ще отида — прие Монсон. — На дневна светлина винаги е по-лесно.
— Добре, може — съгласи се Мартин Бек.
— Утре сутринта ще ти дам ключовете — добави Колберг.
Те всъщност лежаха в джоба му, но искаше да превари Монсон, за да отстрани някоя и друга следа от фотографската дейност на Стенстрьом.
В два часа на следващия следобед телефонът върху бюрото на Мартин Бек иззвъня.
— Здрасти, тук е Пер.
— Кой Пер?
— Монсон.
— А, ти ли си. Е?
— Намирам се в жилището на Стенстрьом. Листът не е тук.
— Сигурен ли си?
— Как така сигурен?
Монсон изглежда сериозно се засегна.
— Разбира се, че съм сигурен. А вие сигурни ли сте, че той е взел страницата?
— Така поне мислим.
— Добре — рече Монсон, — тогава ще продължа някъде другаде.
Мартин Бек се почеса по главата.
— Другаде ли? Какво искаш да кажеш с това? — попита той.