Гледайки купите, Йенсен попита:
— Спортист ли сте били?
— Обичам живота сред природата. Продължавам да спортувам — ветроходство, спортен риболов, стрелба с лък, голф… Е, разбира се, не от такава класа като…
Усмихна се стеснително и с неопределен жест посочи вратата. След няколко секунди ъглите на устните му отново се отпуснаха. Погледна ръчния си часовник, голям и елегантен, с широка златна верижка.
— С какво мога да ви бъда полезен?
Инспектор Йенсен отдавна бе формулирал въпросите, които имаше да зададе.
— Случило ли се е нещо, което да послужи като приемливо обяснение за думите „извършеното в сградата убийство“?
— Естествено, не.
— Не можете ли да си ги обясните, да ги свържете с някого или нещо?
— Не, разбира се, вече казах. Фантазии на откачен. Откачен, това е единственото възможно обяснение.
— И не е имало никакви смъртни случаи?
— Във всеки случай не в последно време. Но по този въпрос ви препоръчвам да се обърнете към директора на „Личен състав“. Аз съм всъщност журналист — отговарям за съдържанието и редакционното оформление на списанията. И…
— И какво?
— И при всяко положение, тръгнали сте по погрешна следа. Не съзнавате ли колко абсурдна е тази мисъл?
— Коя мисъл?
Мъжът с копринената връзка погледна неуверено посетителя.
— Един въпрос още — каза инспектор Йенсен. — Да предположим, че писмото цели да шиканира ръководителите на издателството или някой от тях — сред каква категория хора трябва да се търси виновникът според вас?
— Това си е работа на полицията. Впрочем аз вече изложих мнението си: между психично разстроените.
— Не можете ли да допуснете, че отделни лица или определена групировка хранят неприязън към издателството или към ръководството му?
— Познавате ли нашите издания?
— Чел съм ги.
— Тогава би трябвало да знаете, че цялата ни политика се състои именно в това: да не създава недоволство, агресивност или различия в мненията. Нашите списания са жизнерадостни и подчертано развлекателни. Най-малко от всичко се стремят да усложняват съществованието и емоционалния живот на читателите. — Мъжът направи кратка пауза. Обобщи: — Издателството няма врагове. Както и шефовете. Подобна мисъл е нелепа.
Инспектор Йенсен седеше изпънат и неподвижен в креслото за посетители. Лицето му беше съвсем безизразно.
— Възможно е да се видя принуден да направя някои разследвания в сградата.
— В такъв случай дискретността трябва да бъде абсолютна — отговори веднага директорът. — Единствено шефът на концерна, издателят и аз самият сме запознати с вашата задача. Ние, разбира се, ще направим всичко, за да ви помогнем, но специално искам да подчертая: в никакъв случай не бива да се разчува, че полицията се интересува от издателството, особено сред нашите служители.
— Разследването предполага известна свобода на действие.
Мъжът, изглежда, се замисли. После каза:
— Мога да ви предоставя универсален ключ и да издам пропуск, който ви разрешава да посещавате различните отдели.
— Да.
— Това, тъй да се каже… ще узакони вашето присъствие тук.
Директорът на издателството забарабани с пръсти по ръба на масата. Усмихна се любезно и тайнствено и заяви:
— Ще формулирам и напиша въпросния пропуск лично — може би ще е най-добре.
Натисна, сякаш между другото, някакво копче до вътрешния телефон и от страничната част на бюрото се спусна плот с пишеща машина. Тя имаше аеродинамична форма, блестеше от хром и защитен лак и по нищо не личеше някога да е била използувана.
Директорът изтегли едно от чекмеджетата и извади малко синьо картонче. После извъртя стола, подръпна леко ръкавите на сакото си и внимателно нагласи картончето върху валяка на машината. Повъртя насам-натам различните механизми, поглади замислено с показалец носа си, чукна тук-там по клавишите и като вдигна очила на чело, погледна какво е написал. Издърпа картончето от машината, смачка го, хвърли го в кошчето и взе ново от чекмеджето.
Постави го, започна да пише бавно и старателно. След всеки удар повдигаше очилата и поглеждаше написаното.
Когато смачка картончето, усмивката му вече не беше тъй любезна.
Взе от чекмеджето още едно. Следващия път извади направо пет.
Инспектор Йенсен седеше изпънат и неподвижен и като че ли не го забелязваше — гледаше витрината с купите и миниатюрното флагче.
След седмото картонче директорът на издателството престана да се усмихва. Разкопча си яката, разхлаби връзката, извади от горния си джоб черна автоматична писалка със сребърен монограм и започна да пише чернова на бяла бланка за писмо с дискретния воден знак на фирмата.