От 2 до 13 юни Йорансон се е намирал в Екшьо, за където заминал с лек автомобил номер А 6310, по поръчение на фирмата си. Личният автомобил А 6310, марка „Морис Минор“, модел 1949 г., е собственост на Йорансон. Написаното прочетено и потвърдено.
Вярно (Подпис)
В допълнение може да се каже, че гореспоменатият Карл Оке Биргер Свенсон-Раск е същото лице, което първо посочи на полицията, че Йорансон е имал интимни връзки с госпожа Тереза Камарао. Показанията на Йорансон относно пребиваването му в Екшьо се потвърждават от персонала на градския хотел. Келнерът на хотела Сверкер Юнсон казва, че на 10 юни вечерта Йорансон през цялото време се е намирал в ресторанта на хотела, където останал до затварянето му в 23.30 часа. Бил пиян. Показанията на Сверкер Юнсон следва да се приемат за достоверни, още повече, че се потвърждават от бележките, нанесени върху хотелската сметка на Йорансон.
— Е — заключи Колберг, — дотук всичко е ясно.
— Какво смяташ да правиш сега?
— Това, което не успя Стенстрьом. Да отида до Екшьо.
— Да… всичко започва да идва на мястото си — замислено рече Мартин Бек.
— Да — съгласи се Колберг. — А къде е Монсон?
— Сигурно е в Халстахамар да търси листа. При майката на Стенстрьом.
— Не се предава лесно — рече Колберг. — Жалко, мислех да взема колата му, защото моята нещо не е в ред със запалването.
Колберг пристигна в Екшьо сутринта на осми януари. През нощта измина с колата триста тридесет и пет километра в снежна виелица и по заледени като стъкло пътища, но въпреки това не се чувствуваше особено уморен. Градският хотел се издигаше до площада и представляваше хубава старинна сграда, пълно съвпадение с представата за идиличните шведски градчета, изобразявани по коледните картички. Някогашният келнер Сверкер Юнсон беше умрял още преди десет години, но копието от сметката на Нилс Ерик Йорансон все още се пазеше. Изминаха часове, докато го изровят от една прашна картонена кутия на тавана.
Сметката потвърждаваше, че Йорансон е живял в хотела единадесет денонощия. Всеки ден беше ял и пил в ресторанта и подписвал сметки, след което сумите бяха прехвърляни в общата му сметка. В нея влизаха и някои допълнителни разходи, между другото и за телефон, ала номерата, с които бе говорил, не бяха отбелязани. Но друга една сума веднага заинтригува Колберг.
— На седми юни 1951 г. хотелът беше изплатил за сметка на госта петдесет и две крони и двадесет и пет йоре на един автосервиз. Сумата се даваше за „транспортиране и ремонт“.
— Този автосервиз дали още съществува? — обърна се Колберг към притежателя на хотела.
— Да, разбира се, дори не е променял собственика си от двадесет и пет години. Следвай само шосето за Лонганес и…
Всъщност се оказа, че мъжът е държал сервиза от двадесет и седем години. Изгледа го недоверчиво и рече:
— Преди шестнадесет и половина години? Как по дяволите да го помня?
— Не си ли водите отчет?
— Моля, моля. Тук няма нищо скрито-покрито.
Отне му час и половина, докато намери старата касова книга и не пожела да я пусне от ръцете си, а сам запрелиства из нея, докато стигна до споменатия ден.
— Седми юни. Ето. Взехме я от хотела, точно така. Жилото за газта беше отишло по дяволите. Цялото удоволствие му струваше петдесет и две крони и двадесет и пет йоре. С докарването и всичко останало.
Колберг чакаше.
— Докарване — измърмори мъжът. — Ама че глупак, защо не си е нагласил газта, за да дойде сам.
— Отбелязали ли сте нещо за колата?
— Да. А… А… ама какво? Не се чете. Някой си е залепил мазния пръст върху числата. Но все пак личи, че е бил от Стокхолм.
— Знаете ли каква е била колата?
— Разбира се. „Форд Бедете“.
— Не беше ли „Морис Минор“?
— Щом е написано „Форд Бедете“, значи, е била „Форд Бедете“ и толкоз — отвърна собственикът на сервиза. — „Морис Минор“… разликата е огромна.
Колберг отнесе книгата със себе си, което обаче му струва още половин час заплахи и увещания. Най-после, на излизане от сервиза, собственикът рече: