— Да, сега разбирам защо е дал залудо пари за докарване.
— Така ли. Защо?
— Нали е бил от Стокхолм.
Докато се прибере в градския хотел на Екшьо, настъпи вечерта. Беше гладен, измръзнал и уморен и вместо да потегли обратно на север, нае стая. Окъпа се и поръча вечеря. Докато чакаше да я приготвят, набра два телефонни разговора. Първо с Меландер.
— Можеш ли да проучиш кои от списъка са имали коли през юни петдесет и първа година и какви?
— Разбира се. Още утре сутринта.
— И какъв цвят е имал „Морисът“ на Йорансон.
— Добре.
После с Мартин Бек.
— Йорансон не е идвал в Екшьо с „Мориса“ си. Карал е друга кола.
— Значи, Стенстрьом е имал право.
— Можеш ли да накараш някого да издири кой е бил собственикът на фирмата от Холендергатан, за която е работил Йорансон? И с какво се е занимавала?
— Добре.
— Утре по обяд ще съм в Стокхолм.
Слезе в ресторанта да вечеря. Докато седеше на масата, неочаквано си спомни, че точно преди шестнадесет години бе живял в съвсем същия хотел. Тогава работеше още в Държавната криминална полиция и разследваха убийството на един таксиметров шофьор. Изясниха го за три или четири дни. И ако на времето беше знаел това, което знаеше сега, сигурно щеше да се справи със случая „Тереза“ само за десетина минути.
Рьон мислеше за Улсон и сметката от ресторанта, която намери сред вехториите на Йорансон. В четвъртък сутринта го осени една мисъл и както често се случваше, когато нещо му тежеше, отиде при Гунвалд Ларшон. Въпреки официалния тон, който поддържаха помежду си в службата, Рьон и Гунвалд Ларшон бяха приятели — нещо, което малцина знаеха. Бяха прекарали заедно коледните празници и новогодишната вечер и повечето от колегите им биха се учудили, ако го узнаеха.
— Мисля си за тази бележка с инициалите Б Ф започна Рьон.
— В списъка, над който си играят Мартин Бек и Колберг, има три имена с тези инициали. Бу Фростенсон, Бенгт Фредриксон и Бьорн Форшберг.
— Е, и?
— Бихме могли да ги погледаме внимателно и да видим дали някой от тях не прилича на Улсон.
— Знаеш ли ги къде са?
— Меландер сигурно ще ги открие.
И Меландер ги откри. Само за двадесет минути успя да разбере, че Форшберг си е в къщи и след обяд ще ходи в кантората си в центъра. В дванадесет имал среща с някакъв клиент в „Амбасадьор“. Фростенсон се намираше в едно киностудио в Росунда, където снимал някаква незначителна роля във филм на Арне Матсон.
— А Фредриксон вероятно седи и пие бира в кафене „Тиян“. По това време на деня обикновено кисне там.
— Идвам с теб — неочаквано реши Мартин Бек. — Ще вземем колата на Монсон, аз съм му дал в замяна една от нашите.
Бенгт Фредриксон, артист и побойник, наистина седеше в кафенето в Стария град. Страшен дебелак, с къдрава и занемарена рижа брада и посивяла сплъстена коса. И при това вече пиян.
Директорът на продукцията ги преведе през дългите, криволичещи коридори до един ъгъл на голямото киностудио в Солна.
— След пет минути Фростенсон ще играе в една сцена — обясни той. — Впрочем това е единствената му реплика във филма.
Застанаха на сигурно разстояние до вратата, но и оттук мощните прожектори ясно им разкриваха наредбата в студиото, скрито зад плетеница от кабели и разхвърляни декори. Сцената изобразяваше нещо като търговски щанд.
— Внимание! — изрева режисьорът. — Тишина! Снимка! Камера!
В кръга на прожектора влезе човек в бяла престилка и с месарска шапка на главата и рече:
— Какво ще обичате, моля?
— Стоп! — изрева отново режисьорът.
На Фростенсон му се наложи да повтори единствената си реплика пет пъти. Беше дребен, плешив слаб мъж, заекваше и правеше нервни тикове с устата и очите си.
Половин час по-късно Гунвалд Ларшон спря колата на около двадесет и пет метра от портата на вилата в Стоксунд, където живееше Бьорн Форшберг. На задната седалка се спотайваха Мартин Бек и Рьон. Зад отворената врата на гаража се виждаше черен „Мерцедес“ от най-луксозните.
— Скоро би трябвало да се появи, ако не иска да закъснее за уговорения обяд — рече Гунвалд Ларшон.
След четвърт час вратата на вилата се отвори и на стълбите се показа мъж, придружен от руса жена, куче и едно момиченце на около седем години.
Мъжът целуна жената по бузата, вдигна детето и го прегърна. После с бързи крачки се отправи към гаража, качи се в колата и потегли. Момиченцето му изпрати въздушна целувка, засмя се и извика нещо след него.
Бьорн Форшберг беше висок и строен, с красиво като картина лице, взето сякаш от илюстрацията на някое списание, с ясно изразени черти и открит поглед. Имаше слънчев загар и се движеше със свободна спортна походка. Беше гологлав и облечен в широко сиво палто. Сресаната му назад коса стоеше на вълни. Изглеждаше по-млад от своите четиридесет и осем години.