Всичко това Мартин Бек обхвана с поглед, докато затваряше вратата, а Бьорн Форшберг с твърда крачка отиваше към бюрото си.
Бьорн Форшберг застана зад бюрото, подпря се отгоре с лявата си ръка, наведе се напред, издърпа дясното чекмедже и пъхна ръка в него. Когато отново я извади, пръстите му бяха обхванали дръжката на пистолет.
Бьорн Форшберг все още се подпираше с лявата си ръка върху бюрото, когато вдигна пистолета към устата си, пъхна вътре цевта, колкото можа, обхвана с устни синкавата лъскава стомана и натисна спусъка. През цялото това време погледът му фиксираше Мартин Бек. Погледът му все още беше почти весел.
Всичко се разви толкова бързо, че Мартин Бек и Меландер едва бяха стигнали до средата на стаята, когато Бьорн Форшберг се свлече върху бюрото си.
Пистолетът беше лежал в чекмеджето без предпазител и с опънато назад чукче, чието остро металическо изщракване върху леглото на патрона сега отекна в стаята. Но куршумът, който трябваше да излети от цевта, да пробие небцето на Бьорн Форшберг и изтласка навън през тила му по-голямата част от мозъка, не напусна дулото. Той остана в гилзата си. А гилзата лежеше в десния джоб на Мартин Бек заедно с другите пет от пълнителя.
Мартин Бек извади един от патроните, завъртя го в пръстите си и прочете щампования върху медта текст: МЕТАЛВЕРКЕН 38 СПЛ. Патронът беше шведски, но пистолетът американски, „Смит енд Весон 38 Специал“, произведен в Спрингфийлд, Масачузетс.
Бьорн Форшберг лежеше, притиснал лице към лъскавата повърхност на бюрото. Тялото му се тресеше. Няколко секунди по-късно се свлече на пода и закрещя.
— Най-добре да извикаме линейка — реши Меландер.
И ето Рьон отново седеше с магнетофона си в една от изолационните на Каролинската болница. Само че този път не в хирургията, а в психиатрията, и не в компанията на омразния Улхолм, а заедно с Гунвалд Ларшон.
Бяха лекували Бьорн Форшберг с различни средства: успокоителни инжекции и други подобни, и лекарят, който се занимаваше с психическото му състояние, вече от няколко часа не излизаше от стаята. Но явно единственото, което пациентът можеше да каже, бе:
— Защо не ме оставихте да умра?
Повтаряше го отново и отново и сега пак го каза:
— Защо не ме оставихте да умра?
— Да, наистина, да се чуди човек — измърмори насреща му Гунвалд Ларшон и лекарят го погледна строго.
Всъщност сега нямаше да са тук, ако лекарите не бяха казали, че има известен риск Форшберг наистина да умре. Обясниха им, че Форшберг е получил необикновено тежък шок, че сърцето му е зле, а нервната система разрушена и обобщиха диагнозата си с думите, че общото му състояние не е тъй лошо. Стига да не получел някоя сърдечна криза, която да го довърши.
Рьон разсъждаваше по въпроса за „общото състояние“.
— Защо не ме оставихте да умра? — отново рече Форшберг.
— А вие защо не оставихте Тереза Камарао да живее? — в отговор попита Гунвалд Ларшон.
— Защото нямаше как. Трябваше да се отърва от нея.
— Добре де — продължи Рьон търпеливо, — но защо „трябваше“?
— Нямах друг избор. Щеше да разруши живота ми.
— Е, той и без това изглежда доста разрушен — отбеляза Гунвалд Ларшон сухо.
И лекарят отново го изгледа строго.
— Не разбирате — оправда се Форшберг. — Бях й заповядал никога повече да не идва. Дори й дадох пари, макар че самият бях зле. И въпреки това…
— Какво искате да кажете? — любезно попита Рьон.
— Тя ме преследваше. Когато оная вечер се върнах в къщи, лежеше в леглото ми гола. Знаеше къде държа резервния ключ и можеше да влиза. А жена ми… моята годеница щеше да дойде само след четвърт час. Нямах друг избор…
— А после?
— После я отнесох долу в склада.
— Не се ли бояхте, че някой може да я намери там?
— Имаше само два ключа. Единият беше в мен, а другият у Нисе Йорансон. А Нисе беше заминал.
— Колко време я оставихте да лежи там? — попита Рьон.
— Пет дни. Изчаквах да завали.
— Да, видяхме, че обичате дъжда — саркастично отбеляза Гунвалд Ларшон.
— Не разбирате ли? Тя беше луда. За минута можеше да разруши целия ми живот. Всичко, което бях планирал.
Рьон мислено се поздрави. Разпитът вървеше добре.
— Откъде взехте автомата? — неочаквано попита Гунвалд Ларшон.
— Донесох го от фронта.
— Шведски ли беше? — продължи Гунвалд Ларшон.
— Не, финландски, „Суоми“ модел тридесет и седем.
— И къде е той сега?
— Там, дето никой никога няма да го намери.
— В морето ли?
Форшберг кимна и, изглежда, се замисли за него.
— Обичахте ли Нилс Ерик Йорансон? — попита след малко Рьон.
— Нисе беше човек на място. Добро момче. Бях му като баща.