Выбрать главу

— И въпреки това го убихте.

— Заплашваше съществуването ми. Моето семейство. Всичко, за което живеех. Целия ми живот. Той не беше виновен. Но аз му дадох бърза и безболезнена смърт. Не го измъчвах така, както вие ме мъчите сега.

— Нисе знаеше ли, че вие сте убили Тереза? — попита Рьон.

През цялото време се стараеше да говори спокойно и любезно.

— Досети се — отвърна Форшберг. — Не беше глупав. Истински приятел. Когато се ожених, му дадох десет хиляди крони и нова кола. После се разделихме завинаги.

— Завинаги ли?

— Да. И повече не се видяхме. До миналата есен. Обади ми се и каза, че някой денонощно го следи. Страхуваше се и му трябваха пари. Дадох му. Опитах се да го накарам да замине в чужбина.

— Но той не замина?

— Не. Беше много потиснат. И уплашен. Мислеше, че ще изглежда подозрително, ако замине.

— И тогава го убихте.

— Принуден бях. Нямах друг избор. Инак щеше да разруши живота ми. Бъдещето на децата ми. Фирмата ми. Всичко. Той не искаше да го стори, но беше слаб и безхарактерен и се страхуваше. Знаех, че рано или късно ще дойде при мен да търси закрила. И да ме опропасти. Или пък полицията щеше да го хване и да го принуди да проговори. Беше наркоман, слаб и безхарактерен. Полицията щеше да го изтезава, докато каже всичко, което знае.

— Полицията не изтезава никого — поправи го Рьон търпеливо.

Форшберг за пръв път обърна глава към него. Китките на ръцете му и краката бяха пристегнати към леглото с кожени ремъци. Погледна го в очите и рече!

— А на това какво му викате?

Рьон отмести погледа си.

— Къде се качихте в автобуса? — намеси се Гунвалд Ларшон.

— На Кларабергатан, пред магазин „Оленс“.

— Как отидохте дотам?

— С колата. Паркирах я при кантората. Там си имам свое място.

— Откъде знаехте, че Йорансон ще е в този автобус?

— Той ми се обади и получи инструкции.

— С други думи, вие му казахте как да постъпи, за да умре — добави Гунвалд Ларшон.

— Но не разбирате ли, че нямах друг избор? И впрочем го сторих хуманно, без да успее да забележи или почувствува нещо.

— Хуманно ли? Как ги свързвате тия работи?

— Няма ли вече да ме оставите на мира?

— Още не. Първо ни обяснете всичко за автобуса.

— Добре, добре. Но после ще си идете, нали? Обещавате ли?

Рьон погледна Гунвалд Ларшон и отговори:

— Да, ще си отидем.

— Нисе ми се обади в понеделник преди обяд в кантората. Беше отчаян. Каза, че мъжът го преследва абсолютно навсякъде. Разбрах, че няма да издържи още дълго. Знаех, че вечерта жена ми и прислужницата ще са извън къщи. А и времето беше подходящо. Децата винаги заспиваха рано, затова…

— Да?

— Затова казах на Нисе, че искам лично да видя преследвача му. Да го подмами към Юргорден и да изчака, докато дойде двуетажен автобус. Да се качи на него към десет часа и да пътува до крайната спирка. Четвърт час преди да тръгне, трябваше да ми се обади по директния телефон в кантората. Малко след девет излязох от къщи, паркирах колата и се качих да чакам в кантората. Стоях на тъмно. Той се обади, както се бяхме уговорили, аз слязох и издебнах автобуса.

— Предварително ли си бяхте набелязали мястото?

— Пропътувах отсечката през деня. Мястото изглеждаше удобно и не вярвах наблизо да има хора особено ако продължаваше да вали. Очаквах, че до крайната спирка щяха да останат само неколцина пътници. Най-добре щеше да е, разбира се, ако в автобуса бяха само Нисе и преследвачът му, и шофьорът, и може би още някой.

— Още някой? — недоумя Гунвалд Ларшон. — Кого имате пред вид?

— Който и да е. Просто така — за лице.

Рьон погледна Гунвалд Ларшон и поклати глава. Сетне пак се обърна към мъжа в леглото и попита:

— Какви чувства изпитвахте?

— Винаги ми е било трудно да вземам решения. Но аз съм такъв, че щом веднъж се реша на нещо…

Той прекъсна мисълта си и рече:

— Но нали ми обещахте да си идете.

— Такива сме. Това, което обещаваме, и това, което правим, са две съвсем различни неща — отговори Гунвалд Ларшон.

Форшберг го изгледа уморено.

— Да. Само ме мъчите и лъжете.

— Не сме единствените, които лъжат в тая стая — отвърна Гунвалд Ларшон. — Вие още седмици преди това сте запланували да убиете Йорансон и помощник-инспектор Стенстрьом. Вярно ли е?

— Да.

— Откъде знаехте, че Стенстрьом е полицай?

— Бях го наблюдавал по-рано, без Нисе да разбере.

— Откъде знаехте, че работи сам?

— Никой не го сменяше. Затова предположих, че работи на своя глава, заради кариерата си.

Гунвалд Ларшон помълча малко и продължи:

— Бяхте ли казали на Йорансон да не носи документи в себе си?