Инспектор Йенсен мълчеше и не отместваше поглед.
Капка пот потече по носа на директора и падна върху хартията.
Мъжът сякаш трепереше, пишеше бързо и драскаше. После смачка разярено хартията и я запрати под бюрото. Тя не улучи алуминиевото кошче и падна в краката на инспектор Йенсен.
Директорът на издателството скочи и отиде до един от прозорците, отвори го и застана с гръб към посетителя.
Инспектор Йенсен погледна за миг смачканата чернова, вдигна я и я пъхна в джоба си.
Директорът на издателството затвори прозореца и прекоси стаята с усмивка. Закопча яката си, намести копринената си връзка, пишещата машина изчезна незабелязано. Натисна вътрешния телефон и се разпореди:
— Изгответе временна служебна карта на името на господин Йенсен, гарантираща му свободен достъп до издателството. Той е от управителния съвет. Валидна до неделя — включително. Приложете и универсален ключ.
Гласът му звучеше студено, рязко и заповеднически, но усмивката остана непроменена.
Точно след деветдесет секунди влезе жената в зелено — с документа й ключа. Директорът на издателството огледа критично картончето и свивайки рамене, промърмори:
— Е, добре, ще свърши работа.
Погледът на секретарката помръкна.
— Казах, че ще свърши работа — остро повтори директорът. — Свободна сте.
Надраска един подпис, подаде на посетителя пропуска и ключа и обясни:
— Ключът става за всички отдели, които биха могли да ви интересуват. Е, разбира се, не и за личните кабинети на шефовете, нито пък за този.
— Благодаря.
— Имате ли други въпроси? В противен случай…
Погледна загрижено часовника си.
— Само една подробност — побърза инспектор Йенсен. — Какво представлява специалният отдел?
— Проектантска група, която се занимава с подготвянето на нови списания.
Инспектор Йенсен кимна, прибра ключа и синята карта в горния джоб на сакото си и напусна стаята.
Преди да запали колата, измъкна намачкания лист и го поизглади. Опипа хартията с два пръста — явно много добро качество, а форматът изглеждаше необичаен.
Почеркът на директора беше неравен, ъгловат като на дете, но не особено труден за разчитане. Йенсен прочете:
„На пълномощника на управителния съвет чрез настоящото
Господин Н. Йенсен влиза в управителния съвет и има право на свободен достъп до всички отдели с изключение
Н. Йенсен е член в управителния съвет и има право отдели
Господин Йенсен, приносител на тази карта, чрез настоящото получава право на свободен достъп в отделите на
Н. Йенсен е представител на управителния съвет и специални пълномощия
Инспектор
Господин Йенсен
Инспектор
ДА ВЪРВИ ПО ДЯВО“
Сгъна листа и го прибра в отделението за ръкавици върху служебния пистолет. Сетне облегна глава на страничното стъкло и загледа Сградата; погледът му бе спокоен и не изразяваше нищо.
Усети гложденето под лъжичката. Беше гладен, но знаеше, че каквото и да хапне, веднага ще го заболи.
Инспектор Йенсен превъртя ключа на двигателя и погледна часовника си.
Дванадесет и половина. Беше вече сряда.
9
— Не — отвърна лаборантът, — това не е същата хартия. Нито форматът е същият. Но…
— Но?
— Разликата в качеството не е голяма. Структурата е еднородна. Впрочем твърде уникална структура.
— Е, и?
— Не е изключено двата листа да са произведени в една и съща фабрика.
— Така.
— Сега проверяваме. Във всеки случай — възможно е.
Мъжът, изглежда, се поколеба. След малко продължи:
— Този, който е написал изреченията върху листа, има ли някаква връзка със случая?
— Защо питате?
— Служителят от съдебно-психиатричния отдел, който беше тук, видя написаното. Заключи, че човекът страда от агнозия — неспособност да чете и да разбира прочетеното. Беше съвсем категоричен.
— Кой позволи на този психиатър да се запознае със следствения материал?
— Аз. Мой познат е. Дойде тук случайно.
— Ще докладвам за неизпълнение на служебните задължения.
Инспектор Йенсен затвори телефона.
— Съвсем категоричен — повтори на себе си. И добави: — Твърде уникална.
Отиде до тоалетната, наля вода в пластмасовата чашка, сипа три чаени лъжички сода бикарбонат, разбърка с писалката и пи.
Извади ключа. Дълъг и плосък, със сложно езиче, което имаше особена форма. Претегли го на длан и хвърли поглед на часовника.
Три и двадесет минути. Все още беше сряда.
10
Инспекторът свърна вляво от фоайето и взе открития асансьор надолу. Кабините, безкрайна въртяща се верига, проскърцваха и потъваха бавно, а Йенсен внимателно наблюдаваше всичко, което можеше да се види по етажите. Първо се появи огромна зала, където електрокари се движеха из тесни коридори между купища нови списания; по-надолу — мъже в работни костюми тикаха колички с оловни плочи сред оглушителния шум от ротомашините. Още един етаж по-долу видя помещение с душове, тоалетни и съблекални с пейки и редица зелени метални шкафове. По пейките седяха хора, очевидно в почивка или току-що приключили смяната си. Повечето прелистваха апатично пъстри списания, явно скоро излезли от печатарските преси. След това пътешествието свърши, Йенсен слезе от асансьора и се намери в склада за хартия. Там долу бе тихо, но не съвсем, защото всички шумове на огромното здание проникваха отгоре, слели се в мощен, пулсиращ тътен. Йенсен тръгна напосоки в полумрака между редове от хартиени бали и рула. Единственият човек, когото срещна, дребен блед мъж в бяла престилка, се вторачи в него уплашено и смачка запалена цигара в свитата си ръка.