Инспектор Йенсен обикаляше етаж след етаж. Когато стигна до голямото фоайе, часът беше почти пет. След цялото слизане пеш по стълбите сега усещаше смътно умора в сгъвките на коленете и в прасците.
Почти две минути по-късно по стълбите слезе мъжът в сивия костюм. Инспектор Йенсен го бе забравил, откакто преди час се разделиха при открития асансьор на десетия етаж. Мъжът влезе в портиерната до централния вход. Каза нещо на униформените мъже зад стъклената стена. След това изтри потта от челото си и хвърли бегъл незаинтересован поглед към фоайето.
Часовникът в голямата зала удари пет и точно след една минута първият препълнен бърз асансьор отвори автоматичните си врати.
Повече от половин час човешкият поток не секна. Инспектор Йенсен стоеше с ръце, сключени на гърба, и бавно се поклащаше, стъпвайки ту на пръсти, ту на пети, загледан в забързаните покрай него хора. Отвъд въртящите се врати те се разпръсваха, плахи и приведени, и изчезваха към колите си.
В шест без четвърт фоайето опустя. Асансьорите бяха спрели. Мъжете в бели униформи заключиха входните врати и си тръгнаха. Зад стъклената преграда остана само мъжът в сивия костюм. Навън бе почти тъмно.
Инспектор Йенсен влезе в един от облицованите с алуминий асансьори и натисна най-горното копче на таблото. Асансьорът, сякаш всмукан нагоре, стигна бързо до осемнадесетия етаж, спря, вратите се отвориха, пак се затвориха и изкачването продължи.
Коридорите в отдела за комикси бяха все така ярко осветени, но шумът зад вратите бе утихнал. Йенсен застина на едно място, наостри уши и след около тридесет секунди чу как някъде наблизо, може би един етаж по-надолу, спира асансьор. Изчака още малко, но стъпки не последваха. Нищо не се чуваше и все пак нещо нарушаваше тишината. Едва когато се наведе и притисна ухо към бетонната стена, долови пулсиращия тътен на далечни машинни зали. След като се ослушва известно време, звукът стана по-отчетлив, натрапчив и мъчителен като неопределена болка.
Инспекторът се изправи и тръгна по коридорите. През цялото време вървеше проникнат от съзнанието за звука. Там, където стълбището свършваше, имаше две бели стоманени врати, едната малко по-висока и по-широка от другата. И двете нямаха дръжки. Йенсен извади ключа с особеното езиче и го пробва първо в по-малката врата, но безуспешно. Затова пък другата се отвори веднага и той видя тясно и стръмно бетонно стълбище, слабо осветено от малки бели плафониери.
Инспектор Йенсен се изкачи по стъпалата, отвори още една врата и излезе на покрива.
Беше се стъмнило съвсем и вечерният вятър пронизваше. Тухлена стеничка, висока около метър, опасваше открая плоския покрив. Далеч долу се простираше градът с милиони и милиони студени бели светлинни. По средата на покрива се издигаха десетина ниски комина. Някои от тях пушеха и въпреки вятъра Йенсен усети лют дим, тежък и задушлив.
Отвори вратата към стълбището и му се стори, че някой затваря долната врата, но когато слезе, тридесетият етаж изглеждаше пуст, тих и безлюден. Направи още един опит да отвори с универсалния ключ по-малката стоманена врата, но и сега не успя. Вероятно водеше към някое техническо съоръжение, може би асансьорните механизми или електрическото табло.
Още веднъж обиколи затворения лабиринт на коридорите, като по стар навик стъпваше тихо и внимателно с гумените си подметки. В отсрещния къс коридор спря, ослуша се и наново му се стори, че долавя стъпки някъде наблизо. Шумът изчезна веднага — нищо чудно да бе чул ехо от собствените си стъпки.
Извади отново универсалния ключ, отвори някаква врата и влезе в една от редакциите. Стаята беше незначително по-голяма от килиите в подземния етаж на шестнадесети полицейски участък, със студено-бели стени и таван и светлосив под. Мебелировката се състоеше от три бели работни маси, които заемаха цялата площ, а на перваза на прозореца имаше хромиран вътрешен телефон. По масите се виждаха хартии, рисунки, линийки и рапидографи — всичко много добре подредено.
Инспектор Йенсен спря край една от масите и се загледа в цветна рисунка, разделена на четири квадрата — явно част от комикс. Встрани от илюстрацията лежеше изписан на машина лист с надпис „Оригинален текст от авторския отдел“.
Първата рисунка представляваше сцена в ресторант. Блондинка с огромен бюст и блестяща, дълбоко деколтирана рокля седеше на маса срещу мъж със синя маска на очите, облечен в трико, с широк кожен колан. На гърдите му имаше изображение на череп. Зад двамата се виждаше естраден оркестър и хора в смокинги и дълги рокли, а на масата, бутилка шампанско и две чаши. Следващата картинка показваше само мъжа в странния костюм; светъл ореол обкръжаваше главата му и той държеше дясната си ръка пъхната в нещо като примус. В следващото квадратче, отново в ресторанта, мъжът в трикото като че висеше във въздуха над масата, докато блондинката го фиксираше с безизразен поглед. Последната илюстрация изобразяваше мъжа в трикото; той все още висеше — сега на фона на звезди. От пръстена на десния му показалец стърчеше гигантска ръка като дълъг израстък. На дланта лежеше портокал.