Според забележката в полето копия от писмото са били разпратени до всички по-високопоставени шефове.
Когато инспектор Йенсен отново излезе в коридора, стори му се, че през една от затворените врати долита слабо хриптене.
Извади универсалния ключ, отвори и влезе. Лампите бяха загасени, но на слабото отражение от осветлението на сградата инспекторът видя човек, свит на стола зад бюрото. Затвори вратата и светна — стая от познатия тип с бетонни стени и хромирана рамка на прозореца. Въздухът, тежък и душен, вонеше на алкохол, цигарен дим и повръщано.
Мъжът в креслото трябва да беше някъде около петдесетте. Едър и леко пълен, със сако, бяла риза, връзка, обувки и чорапи. Панталоните му лежаха прострени върху бюрото — явно бе опитвал да ги почисти, долните гащи висяха на радиатора. Брадичката отпусната на гърдите, лицето — зачервено. На бюрото имаше пластмасова чашка и почти празна бутилка алкохол, а между краката му — алуминиево кошче за отпадъци.
Мъжът се стресна от ярката бяла светлина и го погледна втренчено със сини, кървясали очи.
— Журналистиката е мъртва — каза той. — Аз съм мъртъв. Всичко е мъртво.
Слепешком затърси бутилката по бюрото.
— Седя тук… и се занимавам с тия проклети буламачи… Командван и хокан от невежества и неграмотни. Аз! Година след година.
Напипа бутилката и наля последните няколко капки.
— Най-големите буламачи на света — продължи той. — Триста и петдесет хиляди порции седмично. Попара от лъжи, гарантирано безвкусна. Година след година.
Целият трепереше и трябваше да стисне чашата с две ръце, за да я приближи до устата си.
— Но сега вече край.
Взе от масата някакво писмо и го размаха.
— Прочетете това тук. Обърнете внимание на последното изречение.
Инспектор Йенсен взе листа. Съобщения от главния редактор:
„Репортажът ти за сватбата в двореца е некомпетентен, лошо написан и пълен с грешки. Дописката за самоубийствата в брой осми е скандална. Принуден съм да докладвам на най-високо място“.
— Естествено, той сам прочете всичко, преди да отиде за набор. Както и проклетата дописка. Но за това нищо не казва. Нещастникът трепери за собствената си кожа.
Мъжът погледна Йенсен с новопробуден интерес.
— А вие кой сте? Някой нов директор? Добре ще се чувствуваш, момчето ми. Тук главни редактори са наконтени селски ратаи — направо от някое торище. И, разбира се, бивши селски повлекани, от които някой е имал късмета да се отърве.
Йенсен извади синия пропуск. Мъжът на стола не го и погледна. Каза:
— Журналист съм от тридесет години. Пред очите ми се извърши това духовно разложение. Задушаването на интелектуалното. Най-бавното изтезание на света. Някога имах амбиции. Това беше грешка. Продължавам да имам амбиции — по малко, съвсем по мъничко. Това също е грешка. Аз мога да пиша. Това е грешка. Затова ме мразят. Но такива като мен ще им трябват още известно време. Докато някой не изобрети машина, която да пише проклетите им мръсотии. Ненавиждат ме, защото не съм безпогрешна машина с ръчки и копчета, която да фабрикува гнусните им лъжи, шест страници в час — без печатни грешки, поправки и собствени мисли. А сега съм пиян. Ура, ура, ура!
Гледаше облещено, а зениците му изглеждаха съвсем малки.
— И тоя жалък нещастник виси като сварен макарон — махна неопределено към половия си орган, смъкна се съвсем в стола и промърмори: — Веднага щом ми изсъхнат панталоните, ще се опитам да се добера до в къщи.
Мъжът помълча малко. Дишаше нервно и задъхано. Сетне размаха дясната си ръка и се провикна:
— О, публико почтена! Играта ни приключи — обесен е героят — на себе си светът остава верен — не дава нищо даром — прошка няма. Знаете ли кой е написал това?
— Не — отвърна инспектор Йенсен.
Загаси светлината и напусна стаята.
На десетия етаж се прехвърли на открития асансьор и слезе с него чак до склада за хартия.
Нощното осветление, единични сини глобуси, разпръскваше слаба и трептяща светлина.