— А иначе?
— През последните години в сградата са починали малко хора — винаги от естествена смърт или при злополуки. Ще наредя да изпратят списък от секретариата.
— Благодаря.
Директорът на „Личен състав“ наистина се стараеше. Успя да пооправи донякъде усмивката си и запита:
— Нещо друго, с което да ви бъда полезен?
— Да — възползува се инспектор Йенсен и разгърна грамотата. — Какво е това?
Мъжът изглеждаше малко изненадан.
— Поздравителен адрес от концерна или по-скоро прощално писмо, предназначено за ония, които прекратяват своята служба тук. Много скъпо изпълнение, но смисълът е старите ни служители да отнесат със себе си един красив спомен. За такова нещо не се жалят средства. Така постъпва ръководството на издателството — в този, както и в много други случаи.
— И се раздава на всички, които напускат?
Мъжът поклати глава.
— Не, не, разбира се, че не. Скъпичко би ни излязло. Това е почетно отличие, присъжда се преди всичко на ръководни лица или сътрудници, ползуващи се със специално доверие. Отличените задължително трябва да са се справяли добре със службата си и да са се проявявали като достойни представители на концерна винаги и при всякакви обстоятелства.
— Колко такива сте раздали?
— Много малко. Точно този образец е сравнително нов. Използуваме го не повече от половин година насам.
— Къде се съхраняват грамотите?
— При моята секретарка.
— Лесен ли е достъпът до тях?
Директорът на „Личен състав“ натисна едно копче на вътрешния телефон. В стаята влезе млада жена.
— Формулярите ПР–8 лесно ли са достъпни за външни лица?
Жената се стресна.
— Не, абсолютно не. Те се намират в големия стоманен сейф. Заключвам го всеки път, когато напускам стаята.
Отпрати я навън с махване на ръка и каза:
— Момичето е благонадеждно и много старателно. Иначе не би било тук.
— Необходим ми е списък на лицата, получили грамота от този образец.
— Разбира се. Ще го имате.
Последва дълга пауза на мълчание. Седяха в очакване на списъка. Най-накрая инспектор Йенсен наруши тишината:
— Какви са вашите основни служебни задължения?
— Назначавам редакционен и административен персонал. Гледам да се прави всичко възможно за благото на служителите и… — Направи кратка пауза, широка усмивка разтегна жабешката му уста. Усмивката, жестоко студена, изглеждаше този път съвсем естествена. — И освобождавам издателството от ония, които злоупотребяват с нашето доверие — допълни той. — Заемам се и с ония, които са нехайни към себе си. — След няколко секунди добави: — Да, да, това става, разбира се, само в случай на крайна необходимост и под най-хуманни форми, както и всичко останало тук.
В стаята отново настъпи мълчание. Инспектор Йенсен седеше неподвижно, заслушан в пулсиращия ритъм на Сградата.
Секретарката влезе със списъка в два екземпляра. Съдържаше дванадесет имена.
Директорът на „Личен състав“ ги изчете.
— Двама от тях успяха дори да умрат, след като се пенсионираха — каза той. — А един се пресели в чужбина, знам това със сигурност.
Взе от горния джоб на сакото автоматичната си писалка и направи малки, изящни отметки пред три от имената. След това предаде двата листа на посетителя.
Инспектор Йенсен погледна бегло списъка. Срещу всяко име стоеше годината на раждането и някои кратки сведения, например „предсрочно пенсиониране“ или „напуснал по собствено желание“. Сгъна внимателно листа и го прибра в джоба си.
Преди да си тръгне, размениха още няколко реплики.
— Мога ли да попитам какво е предизвикало вашия интерес точно към този детайл?
— Служебна задача, която нямам право да коментирам.
— Да не би някоя от прощалните ни грамоти да е попаднала не където трябва?
— Не вярвам.
В асансьора, който инспектор Йенсен взе надолу, имаше вече двама мъже. Бяха доста млади, пушеха цигари и говореха за времето. Служеха си с жаргон, стегнат и насечен, явно изтъкан от ключови думи. За страничен човек не бе лесно да ги разбере.
Когато асансьорът спря на осемнадесетия етаж, вътре влезе шефът. Кимна разсеяно и застана с лице към стената. Двамата журналисти угасиха цигарите и свалиха шапки.
— Представи си само, вече вали сняг! — прошепна единият.
— Толкова ми е жал за малките цветенца — обади се шефът със своя красив, плътен глас.
Каза го, без да хвърля поглед към говорещия. Стоеше неподвижен, с лице, обърнато към алуминиевата стена. Нищо повече не се чу по пътя надолу.
От фоайето инспектор Йенсен позвъни на телефона в лабораторията.