— Е?
— Оказахте се прав. Има следи от златен прах. В лепилото под буквите. Странно, че не сме го забелязали.
— Така ли?
15
— Издирете адреса на този човек. Спешно е.
Началникът на цивилния патрул чукна токове и излезе.
Инспектор Йенсен разглеждаше списъка на бюрото пред него. Дръпна едно от чекмеджетата, извади линийка и задраска три от имената с фини, прави черти. След това номерира останалите от едно до девет, погледна часовника си и с красив почерк изписа най-отгоре на листа: „Четвъртък, 16 часа и 25 минути.“
Взе нов бележник, отгърна първата страница и написа: „Номер 1, бивш директор по разпространението, 48-годишен, женен, пенсиониран предсрочно поради заболяване.“
Две минути по-късно дойде началникът на цивилния патрул с адреса. Йенсен го записа, затвори бележника, прибра го във вътрешния си джоб и стана.
— Набавете сведения за останалите — разпореди се той. — Щом се върна, да са готови.
Пресече градския център от административни сгради и универсални магазини, мина покрай Дома на профсъюзите и се вля в потока, устремен на запад. Автомобилите се движеха бързо по широката права автострада, която прорязваше индустриалните райони и обширните предградия с хиляди блокове; подредени в еднообразни редове, където хората се прибираха само за спане.
В ясната светлина на залязващото слънце добре видя пласта сивкав смог. Дебел около петнадесет метра, той се стелеше като отровна димна завеса над града.
Преди няколко часа бе изпил две чаши чай и изял четири сухара. Сега отдясно под лъжичката се обаждаше мъчителната и пиеща болка, като че ли свредел на бавни обороти се впиваше в меката тъкан. И въпреки болките продължаваше да изпитва глад.
Няколко мили по-нататък започнаха по-стари и западнали блокове. Издигаха се като стълбове сред неподдържаната, диво избуяла растителност. От грапавите, разпадащи се бетонни панели се къртеха големи части от мазилката, много прозорци бяха с разбити стъкла. След като властите преди десет години успяха да се справят с жилищната криза благодарение на серийното типово строителство на високи блокове с еднакви стандартни апартаменти, много от по-старите жилищни райони се обезлюдиха. В повечето такива предградия сега се обитаваше едва една трета от жилищата. Останалите стояха празни и разнебитени. Сградите вече не бяха рентабилни и никой не се грижеше да ги ремонтира или поддържа. Освен това блоковете бяха лошо построени и бързо се рушаха. Голяма част от фирмите бяха фалирали и закрити или чисто и просто изоставени от собствениците и тъй като се смяташе, че всеки трябва да има собствена кола, не съществуваха вече общински или държавни транспортни средства, които да обслужват тези жилищни райони.
В буренясалия храсталак около блоковете се търкаляха останки от катастрофирали автомобили и пластмасови опаковки, които не подлежаха на унищожение. Министерството на социалните грижи разчиташе, че с течение на времето блоковете ще опустеят напълно и ще се срутят от само себе си, като по този начин районите автоматично и без излишни разходи се превърнат в бунища.
Йенсен слезе от автострадата и пое по един мост, който го изведе на дълъг остров, заглушен от широколистни дървета, а сред тях плувни басейни, площадки за тенис, алеи за езда и кацнали покрай бреговете бели вили. Постепенно намали скорост и зави наляво, мина покрай няколко високи порти от ковано желязо, стигна до една къща и спря.
Вилата беше голяма и скъпа. Добре излъсканите стъклени фасади подсилваха впечатлението за разкош. До входа стряха три коли, едната от тях голяма и сребристосива, чуждестранна марка последен модел.
Инспектор Йенсен изкачи стъпалата и когато мина покрай фотоклетката, отвътре се чу звън на камбанка. Млада жена в черна рокля и бяло колосано боне отвори веднага вратата, помоли го да почака и изчезна вътре. Антрето и това, което можеше да се види от вратата, говореше за модерно и безлично обзавеждане. Същата хладна елегантност както на директорските етажи в сградата на издателството.
На един тръбен фотьойл седеше юноша на около деветнадесет години, изтегнал крака и апатично загледан пред себе си.
Човекът, заради когото бе дошъл инспектор Йенсен, се оказа загорял от слънцето синеок мъж с врат на бик, с начална степен на затлъстяване и надменно лице. Облечен в спортни панталони, той носеше сандали и елегантен къс халат от някаква мъхеста материя.
— За какво става дума? — сопна се той. — Държа веднага да ви предупредя — времето ми е крайно ограничено.
Като направи крачка навътре, Йенсен показа служебния си знак.