— Връщам се след пет минути. Дотогава да сте облечени.
Слезе до колата и повика по радиотелефона един от обикалящите специални автобуси. След три минути пристигнаха двама патрулни полицаи, които последваха Йенсен в апартамента. Китаристът си беше сложил риза и панталон и пушеше, седнал на перваза на прозореца. Жената продължаваше да спи.
Един от полицаите извади контролния балон, повдигна главата й от възглавницата и напъха мундщука между устните.
— Духнете — подкани я той.
Кристалите в гумения балон се оцветиха в зелено.
— Обличайте се — нареди полицаят.
Жената се разбуди веднага. Скочи и с треперещи пръсти придърпа чаршафа над гърдите си.
— Не — извика тя. — Не, нямате право. Нищо не съм направила. Аз живея тук. Нямате право. Не, не, за бога, недейте.
— Обличайте се — повтори полицаят с балона и с крак избута дрехите към нея.
— Не, не искам! — изкрещя тя и запрати дрехите на другия край на стаята.
— Загърнете я в одеялото — нареди инспектор Йенсен. — Нямаме време.
Тя се вторачи в него диво, с ням ужас. Дясната половина на лицето й беше на червени резки от възглавницата, тъмната късо подстригана коса разчорлена, на сплъстени кичури.
Инспектор Йенсен отиде в другата стая. Мъжът седеше още на прозореца. Жената плачеше, виеше истерично и, изглежда, се съпротивляваше, но това не продължи особено дълго. За по-малко от две минути полицаите се справиха с нея и я откараха. Йенсен засече времето по ръчния си часовник.
— Наистина ли беше необходимо това? — обади се мъжът от перваза на прозореца.
Гласът му прозвуча приятно, но несигурно, а ръцете му трепереха.
— Значи, вие сте изпратили писмото? — започна инспектор Йенсен.
— Да, признавам. Вече го заявих, по дяволите.
— Кога го изпратихте?
— В неделя.
— По кое време?
— Вечерта. Не си спомням точно часа.
— Преди или след девет?
— Струва ми се, че след. Не си спомням точно в колко, нали ви казвам.
— Къде подготвихте писмото?
— В къщи.
— Тук?
— Не, при родителите си.
— Каква хартия използувахте?
— Обикновена бяла хартия.
Беше си възвърнал донякъде увереността и студено погледна Йенсен.
— Хартия за пишеща машина?
— Не, по-хубава. Парче от някаква грамота.
— Откъде взехте тази хартия?
— От издателството, търкаляше се там. Онези, които напускат, или ги уволняват, обикновено получават такива грамоти. Да я опиша ли?
— Няма нужда. Къде я намерихте?
— В издателството — казах ви.
— Уточнете.
— Просто се търкаляше захвърлена. Някои я е взел за мостра или нещо подобно.
— На маса ли я намерихте?
— Струва ми се, да.
Той като че се замисли.
— Май на някаква етажерка.
— Кога стана това?
— О, преди няколко месеца. Ако щете ми вярвайте, но не си спомням съвсем точно. Не, наистина не си спомням, но не ще да е било тази година.
— И така, вие я взехте?
— Да.
— На шега?
— По-скоро, за да я използувам за някой кодош по-нататък.
— Кодош?
— Шега де. Стар израз.
— Каква шега?
— О, такава грамота може да стане за много неща. Пишеш фалшиво име отдолу, залепваш една гола мадама отпред и я пращаш на някой идиот.
— Кога ви хрумна идеята с писмото?
— В неделя. Нямах какво да правя. И ми дойде наум да ги поуплаша малко, тия горе. Само на майтап, разбира се. Не предполагах, че толкова ще се стреснат.
Ставаше все по-наперен и самоуверен. Но сега добави умоляващо:
— Откъде да знам, че ще се вдигне такъв адски шум. Не се и замислих.
— Какво лепило употребихте?
— Моето собствено. Съвсем обикновено лепило.
Инспектор Йенсен кимна.
— Покажете документа си за самоличност.
Мъжът веднага извади документа. Имаше шест червени печата, всички зачеркнати със синьо.
— Няма смисъл да ме прибирате за пиянство, три пъти съм бил.
Йенсен върна документа.
— За разлика от нея — каза мъжът и посочи с глава към другата стая. Впрочем вината е по-скоро ваша. Чакахме ви чак до среднощ, а какво да правиш толкова време? Не мога да седя спокойно. Горкото дете.
— Жената годеница ли ви е?
— Да, може да се каже.
— Тук ли живее?
— Да, предимно. Добра е, чудесно гадже, макар да изтощава. Малко старомодна. Порой от страсти. Стихия, ако разбирате какво имам пред вид, господин инспектор.
Йенсен кимна.
— Кажете впрочем, ако чичо… ако тези горе не бяха тъй любезни да оттеглят обвинението си, какво наказание щях да получа?
— Съдът щеше да реши — отвърна Йенсен и затвори бележника.
Мъжът извади цигара и я запали. Смъкна се от перваза и се подпря лениво на стената.