Выбрать главу

— Връщам се след пет минути. Дотогава да сте облечени.

Слезе до колата и повика по радиотелефона един от обикалящите специални автобуси. След три минути пристигнаха двама патрулни полицаи, които последваха Йенсен в апартамента. Китаристът си беше сложил риза и панталон и пушеше, седнал на перваза на прозореца. Жената продължаваше да спи.

Един от полицаите извади контролния балон, повдигна главата й от възглавницата и напъха мундщука между устните.

— Духнете — подкани я той.

Кристалите в гумения балон се оцветиха в зелено.

— Обличайте се — нареди полицаят.

Жената се разбуди веднага. Скочи и с треперещи пръсти придърпа чаршафа над гърдите си.

— Не — извика тя. — Не, нямате право. Нищо не съм направила. Аз живея тук. Нямате право. Не, не, за бога, недейте.

— Обличайте се — повтори полицаят с балона и с крак избута дрехите към нея.

— Не, не искам! — изкрещя тя и запрати дрехите на другия край на стаята.

— Загърнете я в одеялото — нареди инспектор Йенсен. — Нямаме време.

Тя се вторачи в него диво, с ням ужас. Дясната половина на лицето й беше на червени резки от възглавницата, тъмната късо подстригана коса разчорлена, на сплъстени кичури.

Инспектор Йенсен отиде в другата стая. Мъжът седеше още на прозореца. Жената плачеше, виеше истерично и, изглежда, се съпротивляваше, но това не продължи особено дълго. За по-малко от две минути полицаите се справиха с нея и я откараха. Йенсен засече времето по ръчния си часовник.

— Наистина ли беше необходимо това? — обади се мъжът от перваза на прозореца.

Гласът му прозвуча приятно, но несигурно, а ръцете му трепереха.

— Значи, вие сте изпратили писмото? — започна инспектор Йенсен.

— Да, признавам. Вече го заявих, по дяволите.

— Кога го изпратихте?

— В неделя.

— По кое време?

— Вечерта. Не си спомням точно часа.

— Преди или след девет?

— Струва ми се, че след. Не си спомням точно в колко, нали ви казвам.

— Къде подготвихте писмото?

— В къщи.

— Тук?

— Не, при родителите си.

— Каква хартия използувахте?

— Обикновена бяла хартия.

Беше си възвърнал донякъде увереността и студено погледна Йенсен.

— Хартия за пишеща машина?

— Не, по-хубава. Парче от някаква грамота.

— Откъде взехте тази хартия?

— От издателството, търкаляше се там. Онези, които напускат, или ги уволняват, обикновено получават такива грамоти. Да я опиша ли?

— Няма нужда. Къде я намерихте?

— В издателството — казах ви.

— Уточнете.

— Просто се търкаляше захвърлена. Някои я е взел за мостра или нещо подобно.

— На маса ли я намерихте?

— Струва ми се, да.

Той като че се замисли.

— Май на някаква етажерка.

— Кога стана това?

— О, преди няколко месеца. Ако щете ми вярвайте, но не си спомням съвсем точно. Не, наистина не си спомням, но не ще да е било тази година.

— И така, вие я взехте?

— Да.

— На шега?

— По-скоро, за да я използувам за някой кодош по-нататък.

— Кодош?

— Шега де. Стар израз.

— Каква шега?

— О, такава грамота може да стане за много неща. Пишеш фалшиво име отдолу, залепваш една гола мадама отпред и я пращаш на някой идиот.

— Кога ви хрумна идеята с писмото?

— В неделя. Нямах какво да правя. И ми дойде наум да ги поуплаша малко, тия горе. Само на майтап, разбира се. Не предполагах, че толкова ще се стреснат.

Ставаше все по-наперен и самоуверен. Но сега добави умоляващо:

— Откъде да знам, че ще се вдигне такъв адски шум. Не се и замислих.

— Какво лепило употребихте?

— Моето собствено. Съвсем обикновено лепило.

Инспектор Йенсен кимна.

— Покажете документа си за самоличност.

Мъжът веднага извади документа. Имаше шест червени печата, всички зачеркнати със синьо.

— Няма смисъл да ме прибирате за пиянство, три пъти съм бил.

Йенсен върна документа.

— За разлика от нея — каза мъжът и посочи с глава към другата стая. Впрочем вината е по-скоро ваша. Чакахме ви чак до среднощ, а какво да правиш толкова време? Не мога да седя спокойно. Горкото дете.

— Жената годеница ли ви е?

— Да, може да се каже.

— Тук ли живее?

— Да, предимно. Добра е, чудесно гадже, макар да изтощава. Малко старомодна. Порой от страсти. Стихия, ако разбирате какво имам пред вид, господин инспектор.

Йенсен кимна.

— Кажете впрочем, ако чичо… ако тези горе не бяха тъй любезни да оттеглят обвинението си, какво наказание щях да получа?

— Съдът щеше да реши — отвърна Йенсен и затвори бележника.

Мъжът извади цигара и я запали. Смъкна се от перваза и се подпря лениво на стената.