— По дяволите, как се държите — изруга той. — Слава богу, че съм роден с късмет.
Йенсен прибра в джоба бележника си и хвърли поглед към вратата.
— Преди да налепите буквите, разкъсахте листата, нали?
— Разбира се.
— Разкъсахте ги?
— Да.
— Не ги отрязахте? С ножица?
Мъжът подпря бързо главата си с ръка и заразтрива веждите си с пръсти, сбърчи чело. После погледна Йенсен.
— Всъщност, не съм съвсем сигурен — каза накрая.
— Опитайте да си спомните.
Пауза.
— Не, не помня.
— Къде пуснахте писмото?
— Тук. В града.
— Уточнете.
— В някоя пощенска кутия.
— Кажете точно къде се намира тази пощенска кутия.
— Действително не мога.
— Не знаете ли къде сте пуснали писмото?
— Нали ви казах — някъде в града. Но къде точно беше кутията, не помня.
— Не помните?
— Не, щеше да е абсурдно да си спомня. Градът е пълен с пощенски кутии, нали?
Йенсен не отговори.
— Не е ли така?
— Да, така е.
— Е, тогава какво?
— Но не може да не си спомняте поне в коя част на града сте го пуснали?
Йенсен безизразно гледаше през прозореца. Другият се опита да улови погледа му. След като не успя, обърна глава настрани и каза:
— Не, не помня. Има ли някакво значение?
— Къде живеят родителите ви?
— В източната част на града.
— Може би сте пуснали писмото някъде близо до тяхното жилище?
— Не знам, нали ви казвам. По дяволите, има ли значение?
— А може би сте го пуснали тук, в южната част?
— Да, дявол да го вземе. Не, впрочем не знам.
— Къде пуснахте писмото?
— Не знам, ви казвам, по дяволите — завика мъжът истерично.
Млъкна, дишайки запъхтяно. Каза след кратка пауза:
— Нея вечер карах из целия град.
— Сам?
— Да.
— И не знаете къде пуснахте писмото?
— Не, колко пъти да повтарям.
Той закрачи нагоре-надолу из стаята, бързо и припряно.
— Значи, не си спомняте?
— Не.
— Не знаете къде сте пуснали писмото?
— Не — изкрещя невъздържано младежът.
— Облечете се и елате с мен — каза инспектор Йенсен.
— Къде пък сега?
— В полицейското управление на шестнадесети участък.
— Не може ли да намина утре и да подпиша документите? Имам… някои други неща за тая вечер.
— Не.
— А ако откажа?
— Нямате право. Вие сте арестуван.
— Арестуван? Какво, по дяволите, си мислете, проклет дюстабанлия? Те си оттеглиха обвинението, нали така? Арестуван? За какво?
— За даване на лъжливи показания.
В колата мълчаха и двамата. Арестуваният седеше на задната седалка и Йенсен можеше да го наблюдава в огледалото, почти без да отмества погледа си. Мъжът изглеждаше нервен. Мигаше непрестанно зад очилата, а когато мислеше, че не го наблюдават, гризеше ноктите си.
Йенсен вкара колата в двора и я паркира до входа на ареста. Мина заедно със задържания покрай контролната преграда, продължи надолу покрай килиите, където пияниците плачеха или седяха безутешно сгушени зад блестящите железни решетки, и отключи една врата. Стаята бе ярко осветена. Таван, стени, под — всичко беше бяло, а в средата на стаята имаше пейка с бяла седалка от бакелит.
Мъжът се огледа, настръхнал и смутен, и седна на пейката. Инспектор Йенсен излезе и превъртя ключа отвън.
Горе в кабинета вдигна слушалката, набра три цифри и се разпореди:
— Пратете в единичната килия дежурен следовател. Лъжливо самопризнание, което трябва да се анулира. Спешно е.
След това извади от горния си джоб бяло картонче, сложи го на масата и нарисува съвсем мъничка петолъчка в горния ляв ъгъл. Бавно и старателно изпълни картончето с цял ред такива звезди. На следващия ред нарисува шестоъгълни — еднакви и много малки. След като запълни и най-долния ред, преброи всички звезди. Беше нарисувал 1242: 633 петолъчки и 609 шестолъчки.
Мъчеха го киселини и спазми в корема, затова изпи чашка сода бикарбонат. Виковете и врявата, които долитаха от двора, говореха за насилствена разправа, но не си направи труд да иде до прозореца.
След четири часа и двадесет и пет минути телефонът иззвъня.
— Готово — каза следователят, провел разпит. — Не е той, но много трудно го изтръгнах.
— А протокола?
— Готов и подписан.
— Мотивите?
— Пари, както ми се струва. Той, разбира се, отказва все още да признае това.
— Пуснете го.
— Ще отиде ли делото в прокуратурата?
— Не.
— Да изкопча ли от него кой му е дал парите?
— Не.
— Лесно ще стане сега.
— Не — повтори инспектор Йенсен, — няма нужда.
Затвори слушалката, накъса картончето със звездичките и хвърли парченцата в кошчето. Взе списъка с деветте номерирани имена, отвори нова страница в бележника и написа: Номер 2 — 42-годишен, репортер, разведен, напуснал по собствено желание.