Выбрать главу

— По дяволите, как се държите — изруга той. — Слава богу, че съм роден с късмет.

Йенсен прибра в джоба бележника си и хвърли поглед към вратата.

— Преди да налепите буквите, разкъсахте листата, нали?

— Разбира се.

— Разкъсахте ги?

— Да.

— Не ги отрязахте? С ножица?

Мъжът подпря бързо главата си с ръка и заразтрива веждите си с пръсти, сбърчи чело. После погледна Йенсен.

— Всъщност, не съм съвсем сигурен — каза накрая.

— Опитайте да си спомните.

Пауза.

— Не, не помня.

— Къде пуснахте писмото?

— Тук. В града.

— Уточнете.

— В някоя пощенска кутия.

— Кажете точно къде се намира тази пощенска кутия.

— Действително не мога.

— Не знаете ли къде сте пуснали писмото?

— Нали ви казах — някъде в града. Но къде точно беше кутията, не помня.

— Не помните?

— Не, щеше да е абсурдно да си спомня. Градът е пълен с пощенски кутии, нали?

Йенсен не отговори.

— Не е ли така?

— Да, така е.

— Е, тогава какво?

— Но не може да не си спомняте поне в коя част на града сте го пуснали?

Йенсен безизразно гледаше през прозореца. Другият се опита да улови погледа му. След като не успя, обърна глава настрани и каза:

— Не, не помня. Има ли някакво значение?

— Къде живеят родителите ви?

— В източната част на града.

— Може би сте пуснали писмото някъде близо до тяхното жилище?

— Не знам, нали ви казвам. По дяволите, има ли значение?

— А може би сте го пуснали тук, в южната част?

— Да, дявол да го вземе. Не, впрочем не знам.

— Къде пуснахте писмото?

— Не знам, ви казвам, по дяволите — завика мъжът истерично.

Млъкна, дишайки запъхтяно. Каза след кратка пауза:

— Нея вечер карах из целия град.

— Сам?

— Да.

— И не знаете къде пуснахте писмото?

— Не, колко пъти да повтарям.

Той закрачи нагоре-надолу из стаята, бързо и припряно.

— Значи, не си спомняте?

— Не.

— Не знаете къде сте пуснали писмото?

— Не — изкрещя невъздържано младежът.

— Облечете се и елате с мен — каза инспектор Йенсен.

— Къде пък сега?

— В полицейското управление на шестнадесети участък.

— Не може ли да намина утре и да подпиша документите? Имам… някои други неща за тая вечер.

— Не.

— А ако откажа?

— Нямате право. Вие сте арестуван.

— Арестуван? Какво, по дяволите, си мислете, проклет дюстабанлия? Те си оттеглиха обвинението, нали така? Арестуван? За какво?

— За даване на лъжливи показания.

В колата мълчаха и двамата. Арестуваният седеше на задната седалка и Йенсен можеше да го наблюдава в огледалото, почти без да отмества погледа си. Мъжът изглеждаше нервен. Мигаше непрестанно зад очилата, а когато мислеше, че не го наблюдават, гризеше ноктите си.

Йенсен вкара колата в двора и я паркира до входа на ареста. Мина заедно със задържания покрай контролната преграда, продължи надолу покрай килиите, където пияниците плачеха или седяха безутешно сгушени зад блестящите железни решетки, и отключи една врата. Стаята бе ярко осветена. Таван, стени, под — всичко беше бяло, а в средата на стаята имаше пейка с бяла седалка от бакелит.

Мъжът се огледа, настръхнал и смутен, и седна на пейката. Инспектор Йенсен излезе и превъртя ключа отвън.

Горе в кабинета вдигна слушалката, набра три цифри и се разпореди:

— Пратете в единичната килия дежурен следовател. Лъжливо самопризнание, което трябва да се анулира. Спешно е.

След това извади от горния си джоб бяло картонче, сложи го на масата и нарисува съвсем мъничка петолъчка в горния ляв ъгъл. Бавно и старателно изпълни картончето с цял ред такива звезди. На следващия ред нарисува шестоъгълни — еднакви и много малки. След като запълни и най-долния ред, преброи всички звезди. Беше нарисувал 1242: 633 петолъчки и 609 шестолъчки.

Мъчеха го киселини и спазми в корема, затова изпи чашка сода бикарбонат. Виковете и врявата, които долитаха от двора, говореха за насилствена разправа, но не си направи труд да иде до прозореца.

След четири часа и двадесет и пет минути телефонът иззвъня.

— Готово — каза следователят, провел разпит. — Не е той, но много трудно го изтръгнах.

— А протокола?

— Готов и подписан.

— Мотивите?

— Пари, както ми се струва. Той, разбира се, отказва все още да признае това.

— Пуснете го.

— Ще отиде ли делото в прокуратурата?

— Не.

— Да изкопча ли от него кой му е дал парите?

— Не.

— Лесно ще стане сега.

— Не — повтори инспектор Йенсен, — няма нужда.

Затвори слушалката, накъса картончето със звездичките и хвърли парченцата в кошчето. Взе списъка с деветте номерирани имена, отвори нова страница в бележника и написа: Номер 2 — 42-годишен, репортер, разведен, напуснал по собствено желание.