Асансьорът не работеше и Йенсен трябваше да се изкачи до деветия етаж. Стълбището беше студено, мръсно и зле осветено. Някои врати зееха отворени и стаите се виждаха така, както бяха ги оставили хората — пълни с боклуци, изложени на течение, с дълги пукнатини по тавани и стени. От миризмата на пържено и гърмящите гласове на говорителите от сутрешните телевизионни предавания личеше, че част от жилищата са все още обитавани. Стените и подовата настилка не представляваха сякаш никаква звукова изолация.
Инспектор Йенсен се задъха още на петия етаж и когато стигна горе, гърдите го стягаха и вдясно под лъжичката го наболяваше. След няколко минути задиша по-равномерно. Извади служебния си знак и почука на вратата.
Мъжът отвори веднага. Учуди се.
— Полиция? Трезвен съм, и то от години.
— Йенсен, инспектор от шестнадесети участък. Водя разследване, което засяга вашата предишна длъжност и месторабота.
— Да.
— Няколко въпроса.
Мъжът сви рамене. Облечен бе спретнато, имаше издължено слабо лице и равнодушен поглед.
— Влезте — каза той.
Жилището и мебелировката бяха стандартни. Етажерка с десетина книги, на масата чаша кафе, масло, хляб, сирене и един вестник.
— Заповядайте, седнете.
Йенсен се огледа. Апартаментът много напомняше неговия собствен. Седна и извади писалката и бележника.
— Кога напуснахте работа?
— През декември миналата година, малко преди Коледа.
— По собствено желание ли?
— Да.
— Дълго ли работихте в концерна?
— Да.
— Защо напуснахте?
Мъжът отпи глътка кафе. После се загледа в тавана.
— Това е дълга история. Не мисля, че може да представлява интерес за вас.
— Защо напуснахте?
— Добре, аз нямам тайни, но ще е малко трудно нещата да се представят в някаква последователност.
— Опитайте.
— Самото твърдение, че съм напуснал доброволно, е наполовина вярно.
— Конкретизирайте се.
— За това ще са необходими дни и може би пак няма да разберете. Мога само ориентировъчно да ви опиша развитието на събитията.
Млъкна за малко.
— Но преди това искам да знам защо. Заподозрян ли съм в нещо?
— Да.
— Разбира се, няма да кажете в какво?
— Не.
Мъжът стана и се приближи до прозореца.
— Дойдох тук, когато този район току-що бе построен — започна той. — Не беше толкова отдавна. Скоро след това ме назначиха в концерна, може да се каже, поради нещастно стечение на обстоятелствата.
— Нещастно стечение на обстоятелствата?
— Преди това работех в друго издание, вероятно не си го спомняте. То се ръководеше от социалистическата партия и профсъюзите и беше последното по-голямо седмично списание в страната, изцяло независимо от концерна. Списанието имаше известни амбиции, не на последно място културни, макар че климатът на този фронт още тогава бе започнал да се влошава.
— Културни амбиции?
— Да, то ратуваше за истинско изкуство и поезия, публикуваше художествена проза и тъй нататък. Не съм специалист в тази област, бях репортер и се занимавах с политически и социални въпроси.
— Социалист ли бяхте?
— Радикал. Всъщност принадлежах към крайно лявото крило на Социалистическата партия, но тогава сам не го разбирах.
— И?
— Списанието не беше кой знае колко доходно. Не носеше особена печалба, но и не беше в загуба. Сравнително много хора го четяха и очакваха. То олицетворяваше единствената реална опозиция по отношение на списанията на концерна, бореше се срещу концерна и издателството и ги критикуваше, отчасти активно, отчасти чрез самото си съществуване.
— Как?
— Чрез полемика, уводни статии, открита критика. Обсъждайки честно различни въпроси. Разбира се, там — в Сградата — го мразеха. И на свой ред отвръщаха на ударите.
— Как?
— Като издаваха все повече и повече блудкави поредици и комикси, използувайки новата нагласа на хората.
— Каква нагласа?
— Да предпочитат картинки пред книгите и ако въобще четат нещо — да търсят празнословни безсмислици, а не онова, което би ги накарало да се замислят, да се напрягат, да вземат позиция. За съжаление нещата стояха така още тогава.
Продължи да говори прав до прозореца, с гръб към посетителя.
— Явлението се наричаше интелектуална леност и минаваше за преходна болест, временно последствие от телевизионната ера.
Огромен самолет прогърмя над сградата, устремен към някое летище далеч на юг. Всеки ден оттук прелитаха машини с големи групи за чужбина, отвеждащи хората към специално подбрани места, за да прекарат там полагащите им се седмици годишен отпуск при подходящи условия. Дейността беше организирана максимално всеобхватно. Веднъж Йенсен се включи в такова пътуване, но не мислеше да го повтори.