Русият се смъкна от стола и едва чуто приближи. Здрависа се с Йенсен енергично и делово. После посочи към масата.
— Ето го.
Най-обикновен бял плик. Облепен с три пощенски марки, а в долния ляв ъгъл с червена лепенка за бърза поща. В плика — лист хартия, сгънат на четири. Както адресът, така и самото съобщение бяха налепени от отделни букви, очевидно изрязани от вестник. Хартията, луксозна по качество, правеше впечатление с необичайния си формат. Йенсен вдигна листа с два пръста и прочете:
„като възмездие за извършеното от вас убийство в сградата е поставен силен експлозив с часовников механизъм той ще избухне точно в четиринайсет часа на двадесет и трети март оставете невинните да се спасят“
— Тя, естествено, е откачена — каза русият. — Чисто и просто психично болна.
— Да, до този извод стигнахме — обади се мъжът с копринената връзка.
— Или това е някоя необикновено глупава шега — добави русият.
— И безвкусна.
— Да, това също е възможно, разбира се — съгласи се мъжът с копринената връзка.
Русият го изгледа с безразличие. После се обърна към Йенсен:
— Това е един от моите директори. Главният директор на издателството.
И след кратка пауза добави:
— Дясната ми ръка.
Другият се усмихна още по-широко и наведе глава. Сякаш да спази етиката, но възможно бе да свежда лице и по друга причина. Да речем, свенливост, уважение или гордост.
— Имаме още деветдесет и осем директори — уточни русият.
Инспектор Йенсен погледна часовника си: показваше 13.19.
— Вие, като шеф на издателството, казахте „тя“. Има ли причини да се предполага, че подателят е жена?
— Обикновено ме наричат просто издател — подхвърли русият.
Заобиколи бавно масата, седна и преметна десния си крак върху страничната облегалка на стола.
— Не, няма, разбира се. Казах го ей така. Нали все някой трябва да е съчинил това писмо.
— Именно — потвърди директорът на издателството.
— Питам се кой? — замисли се русият.
— Да — обади се директорът.
Усмивката му бе изчезнала, новопоявилите се дълбоки бръчки между веждите му издаваха замисленост.
Издателят преметна и левия си крак върху облегалката.
Йенсен погледна отново часовника си: 13.21.
— Сградата трябва да се опразни — каза той.
— Да се опразни? Невъзможно. Това би означавало да се спре цялото производство. Може би за няколко часа. Разбирате ли какво искате? Имате ли представа колко ще ни струва?
Оттласна се с крак и се завъртя със стола, втренчи се очаквателно в „дясната си ръка“. Директорът на издателството моментално смръщи още по-силно чело и мърморейки, засвива пръсти, за да пресметне. Мъжът, който държеше да го наричат издател, го изгледа студено и се завъртя обратно.
— Най-малко 750 хиляди — каза той. — Разбирате ли? 750 хиляди. Най-малко. Може би двойно повече.
Йенсен прочете отново писмото. Погледна часовника. 13.23.
Издателят продължи:
— Имаме сто четиридесет и четири издания! Подготвят се в тази сграда. Общият им тираж надхвърля двадесет и един милиона екземпляра. Седмично. Най-важното за нас е те да се печатат и разпращат без закъснения.
Лицето му се промени. Синият поглед сякаш се избистри.
— Във всеки дом на тази страна хората очакват своите вестници. Всички, без разлика — дворцовите принцеси и съпругите на горските работници, най-видните мъже и жени в нашето общество, както и унизените и отритнатите, ако, разбира се, има такива, всички.
Направи кратка пауза. После каза:
— Ами малките. Всички тези дечица.
— Дечица?
— Да, деветдесет и осем от нашите издания са за децата, за малките.
— Комиксите — поясни директорът на издателството. Русият го изгледа недоволно, лицето му отново се промени. Раздразнено се завъртя на стола и закова поглед в Йенсен.
— Е, инспекторе?
— Колкото и да уважавам вашите доводи, настоявам хората да се евакуират — повтори Йенсен.
— Това ли е единственото, което имате да кажете? С какво всъщност се занимават вашите хора?
— Търсят.
— Ако има бомба, би трябвало да я намерят, нали?
— Опитни са, но разполагат с много малко време. Трудно се открива експлозив. Може да бъде скрит практически навсякъде. Открият ли нещо, ще ми докладват веднага — направо тук.
— Все още имат на разположение четиридесет и пет минути.
Йенсен погледна часовника си.
— Тридесет и пет. Но дори експлозивът да се намери, обезвредяването може да отнеме доста време.
— Ами ако въобще няма бомба?
— Все пак, съветвам ви да опразните сградата.
— Дори ако рискът е минимален?
— Да. Да се надяваме, че заплахата ще остане без последствие, че нищо няма да се случи. Но за съжаление има примери за обратното.