Тъмнокосата издаде някакъв сподавен гъргорещ звук.
Жената в пеньоара трепна и я загледа с нескривано отвращение.
— Разбира се, това беше по наше време, — каза тя строго и снизходително, — когато ние, жените, все още носехме малко огън в себе си.
Лицето й потъмня и цяла мрежа от бръчки се открои около очите и устата. Раздразнено загриза палеца на лявата си ръка. Дългият и заострен нокът бе покрит със сребристо блестящ лак.
— Когато напуснахте, вие получихте прощална грамота, нали?
— Разбира се — отвърна тя. — О, бяха толкова мили.
Усмивката на малко момиченце се появи отново и очите и палаво заиграха.
— Искате ли да я видите?
— Да.
Тя грациозно се надигна и изчезна от стаята. Тъмнокосата паникьосано загледа Йенсен.
Домакинята се върна, притиснала документа към гърдите си.
— Представяте ли си, всички по-знаменити личности са се подписали, даже и една чистокръвна принцеса.
Тя разгърна грамотата. Празната лява страница бе цялата в подписи.
— Мисля, че това е най-скъпият спомен сред стотиците подаръци, които получих. Откъде ли не, искате ли да ги погледнете?
— Няма нужда — отклони Йенсен.
Жената се усмихна смутено и срамежливо.
— Но защо вие, един полицейски инспектор, идвате и ме питате за всичко това?
— Не съм упълномощен да обсъждам този въпрос — отвърна Йенсен.
Само за секунда изразът на лицето и се промени няколко пъти. Накрая разпери ръце безпомощно и женствено и покорно каза:
— Е, тогава не ми остава друго, освен да се примиря.
Йенсен слезе долу заедно с тъмнокосата. Асансьорът едва потегли и момичето захлипа:
— Не й вярвайте нито дума. Тя е ужасна, отвратителна, цяло чудовище. За нея разправят най-гнусни истории.
— Така ли?
— Тя е истинско олицетворение на злобата и любопитството. Все още тя дърпа конците, въпреки че успяха да я изкарат от издателството. Сега ме принуждава да шпионирам. Всяка сряда и събота трябва да идвам тук и да докладвам подробно. Искала знае всичко.
— Защо правите това?
— Боже мой, защо? Тя би могла да ме смаже като пъшка за по-малко от десет минути. Не би се поколебала нито секунда. И непрекъснато ме оскърбява. О, господи!
Инспектор Йенсен не каза нищо. Когато асансьорът спря на партера, той свали шапка и отвори вратите. Младата жена плахо го погледна и изскочи на улицата.
Движението бе значително намаляло. Беше събота. Часовникът показваше четири без пет. Вдясно, под лъжичката, се обаждаше обичайната болка.
20
Инспектор Йенсен изключи двигателя, но поседя зад кормилото с разтворен на него бележник. Току-що бе написал: номер четири, художествен директор, неомъжена, 20-годишна, напуснала по собствено желание.
Номер четири също беше жена.
Къщата се намираше от другата страна на улицата. Не бе съвсем нова, но личеше, че е добре поддържана. Откри името още на партера и позвъни. Никой не отвори. Звънна още няколко пъти, после почука — силно и продължително. Накрая натисна дръжката на вратата. Беше заключено. Отвътре не идваше никакъв звук. Постоя така няколко минути. От апартамента се чу някакъв телефон. Върна се в колата, прелисти пет празни страници в бележника и написа: номер 5, 52 годишен, журналист, неженен, напуснал работа съгласно условията на трудовия договор.
Този път имаше, късмет, адресът се оказа в същата част на града и продължи с колата само пет пресечки нагоре.
Къщата не се различаваше от тази, която посети преди десет минути — жълто продълговато здание на пет етажа, построено под ъгъл към улицата. Целият квартал бе застроен с единични сгради, които не сключваха редици, за да може слънцето да ги огрява фронтално.
Името на вратата бе от налепени букви, изрязани от вестник, но част от тях бяха прокъсани или паднали и то не се четеше. Звънецът работеше, но макар да се чу как някой се движи вътре в апартамента, изминаха няколко минути, преди вратата да се отвори.