В стаята се бе стъмнило. Йенсен погледна часовника си. Шест и четвърт.
— Точно в пет и петнадесет тя отваряше вратата на кабинета му, надникваше, казваше „извинете“ и отново затваряше. Когато той си тръгваше или отиваше до тоалетната или другаде, винаги я виждаше как изчезва зад някой ъгъл в коридора.
Инспектор Йенсен отвори уста да каже нещо, но в същия миг се разколеба и замълча.
— При това тя беше особено привлекателна отзад. Много добре си спомням как изглеждаше. Носеше светлосиня престилка и бели дървени чехли, на главата си връзваше бяла кърпа и винаги ходеше боса. Вероятно бе подочула нещо: за шефа се говореше, че не можел да устой на два голи женски крака, особено на ямките зад колената. — Мъжът се надигна и като тътреше крака, отиде до лампата. — Не мина кой знае колко време и шефът започна да търси контакт, знаеше се, че си пада по тая част. Говореха, че винаги започва с това да се представя. Странно, нали? И знаете ли какво се случи?
Електрическата крушка на тавана, потънала цялата в прах, мъждукаше слабо.
— Тя не отвръщаше при заговаряне, само стеснително промълвяваше нещо неясно, гледайки го подплашено като сърна. И все така.
Йенсен нарисува още една звездичка. Шестоъгълна.
— Тя се превърна във фиксидея за него. Той направи всичко възможно. Опита се да узнае адреса й. Не успя. Един господ знае къде се беше скрила. Твърдят, че пращал хора да я следят, но тя все се изплъзвала. После започна да идва четвърт час по-късно. Той беше там. Идваше все по-късно и по-късно, а той почти винаги седеше в кабинета си и се правеше, че се занимава с нещо. И накрая…
Той замълча. Йенсен почака половин минута. После вдигна очи и безизразно погледна седналия на дивана мъж.
— Съвсем си загуби ума по нея, разбирате, нали. Една вечер тя не се появи до осем и половина, когато всички други чистачки отдавна бяха приключили, бяха си отишли. В кабинета му не светеше, но тя прекрасно знаеше, че той е там, защото бе видяла връхните му дрехи на закачалката. Мина няколко пъти напред-назад по коридора, потраквайки с дървените си чехли, и като взе проклетата си кофа, влезе и затвори вратата след себе си. — Той се разсмя тихичко и гърлено, като на себе си. — Адски смешна история — каза той. — Шефът на концерна стои зад вратата, облечен в мрежест потник, и се нахвърля с вой върху нея, смъква дрехите й, катурва кофата, тръшва я на пода и я почва. Тя се противи, крещи и… — Мъжът направи пауза и тържествуващо изгледа посетителя. — И какво мислите, че става тогава?
Йенсен разглеждаше нещо на пода. Невъзможно беше да се каже дали слуша, или не.
— Да, точно в този момент влиза нощният пазач — униформен, с връзка ключове на кръста и фенерче в ръка. Когато вижда кой е там, уплашен до смърт, той хлопва вратата след себе си и хуква да бяга, а шефът на концерна хуква подир него. Пазачът се втурва тичешком в един асансьор и шефът успява да се вмъкне вътре в последната минута, преди да се затворят вратите. Мисли си, че пазачът ще вдигне голяма тревога — но нещастникът е просто примрял от страх и вече си представя как ще загуби работата си… Тя, разбира се, бе пресметнала всичко и знаеше с точност до секундата кога пазачът прави обичайната си обиколка и отбелязва на контролния часовник времето. — Мъжът сподавено се засмя и доволен зарови ръка в омотаните завивки. — Представете си, шефът на концерна стои в асансьора само по потник, а срещу него — парализираният от страх нощен пазач в униформа, с фуражка и джобно фенерче, с палка и голяма връзка ключове на кръста. Те стигат чак долу до хартиения склад, преди някой от тях да се опомни и да спре асансьора, за да тръгнат обратно нагоре. И когато слизат, нощният пазач не е вече нощен пазач, а управител на цялата сграда, и е станал такъв, макар че не е посмял да обели нито дума през цялото време. — Разказвачът замълча. Пламъкът в очите му сякаш угасна. Той каза отпаднало: — Предишният управител на сградата го уволниха, защото назначавал некадърен персонал. Да, и после започна подновяване на трудовите договори, и тя явно добре се е постарала, защото само седмица по-късно пристигна вътрешно съобщение, че главният ни редактор е сменен, и след петнадесет минути тя се появи в редакцията и се започна една… — Мъжът изведнъж се сети за бутилката и отпи внимателно една малка глътка. — Разбирате ли, списанието не беше лошо, но се продаваше зле. Макар че в него се разказваше само за принцеси и как се правят курабийки, съдържанието му според шефовете надхвърляло умствения кръгозор на читателите и се чуваше, че ще преустановят излизането му. Но… — Той изпитателно погледна към посетителя сякаш за да установи контакт, но Йенсен не реагира на погледа му. — Тя направи страхотна чистка. Практически всички служители бяха отстранени и на тяхно място дойдоха най-невероятни идиоти. Отговорната ни секретарка, всъщност фризьорка по професия, никога не бе виждала препинателния знак точка и запетая. Когато тя случайно го забеляза на пишещата си машина, дойде при мен да ме пита какво е това и аз толкова се боях да не ме изхвърлят, че не посмях да й обясня. Спомням си как й отговорих, че това сигурно са пак някакви интелектуалщини. — Той премлясна няколко пъти с беззъбите си челюсти. — Вещицата ненавиждаше всичко интелектуално, а ако питаха нея, интелектуално бе почти всичко и най-вече да напишеш свързана мисъл на лист хартия. Можах да оцелея само защото „не бях като другите“ и защото претеглях всяка своя дума. Помня как един новоназначен репортер има глупостта да разкаже някаква история за друг наш шеф, за да се докара. Истински случай впрочем, и при това страшно забавен. Веднъж служител от програмния отдел се качил при редактора на културния отдел в едно от най-големите списания и казал, че Август Стриндберг е ужасно добър писател и че филмът по „Госпожица Юлия“ ще се хареса като фотороман в подлистник, ако се преправи малко и се изхвърлят всички класови различия и други неясноти. Шефът на културния отдел сериозно се позамислил и накрая попитал: „Как, казваш, е името му?“ Другият, от програмния отдел, му отговорил: „Август Стриндберг, знаеш го естествено.“ Тогава редакторът казал: „Да, разбира се. Кажи му да се отбие утре в «Гранд» в дванадесет часа — ще обядваме заедно и ще поговорим за цената.“ Та репортерът разказа историята, а тя само го изгледа ледено и попита: „И какво толкова смешно има?“ Два часа по-късно той трябваше да си събере нещицата и да напусне.