— И вие не протестирахте?
— Не.
— Защо?
— Какъв смисъл има? Успяха да назначат за директор на „Кадри“ предишния председател на журналистическия профсъюз, а той все още се разпорежда там. Владее всички тънкости, обикновеният простосмъртен няма никакъв шанс. Ако решиш да се оплачеш, пак стигаш до него и в крайна сметка той решава. Хитро е скроено, и то не само това. Техните данъчни експерти са едновременно на служба в Министерството на финансите; критиката отправяна веднъж на пет години срещу седмичните им списания, пишат самите те в собствените си вестници. С всичко е така.
— Това ожесточи ли ви?
— Не мисля. Мина това време. Кой днес се ожесточава?
— Получихте ли нещо като прощална грамота при напускането си?
— Възможно е. Всичко трябва да е изпипано. Директорът на „Кадри“ е голям специалист по тия работи. Усмихва се и черпи пури с едната ръка, докато с другата ви хваща за шията. Знаете ли, той прилича на жаба.
Личеше, че мъжът вече трудно събира мислите си.
— Получихте грамота, нали?
— Има ли някакво значение?
— Получихте грамота, нали?
— Сигурно е така.
— Пазите ли я?
— Не знам.
— Покажете ми я.
— Не искам и не мога да направя това.
— Тук ли е? В жилището?
— Не знам. Даже и да е тук, няма да мога да я намеря. Бихте ли могли да намерите нещо тук?
Инспектор Йенсен се огледа. След това затвори бележника си и стана.
— Довиждане — каза той.
— Все още не сте казали защо дойдохте.
Йенсен не отговори. Взе шапката си и напусна стаята. Мъжът остана седнал сред мръсните чаршафи на дивана. Изглеждаше мрачен и съсипан, с помътен поглед.
Инспектор Йенсен включи радиотелефона в колата, повика един от специалните автобуси и даде адреса.
— Да — каза той, — злоупотреба с алкохол у дома. Настанете го в централното управление на шестнадесети участък. Спешно е.
Отсреща на улицата имаше телефонна будка. Отиде до нея и се обади на началника на цивилния патрул.
— Домашен обиск. Спешно е. Знаете какво да търсите.
— Слушам, инспекторе.
— След това се връщате обратно в участъка и изчаквате. Задръжте го до получаване на по-нататъшни заповеди.
— Под какъв предлог?
— Какъвто и да е.
— Разбрано.
Инспектор Йенсен се върна в колата. Потегли и след петдесетина метра видя полицейския автобус.
21
Слаба светлина проникваше през пролуката за пощата. Инспектор Йенсен извади бележника си и прегледа още веднаж написаното: „Номер 4, художествен директор, 20-годишна, неомъжена, напуснала по собствено желание.“ Прибра отново тефтерчето, приготви служебния си знак и натисна копчето на звънеца.
— Кой е?
— Полиция.
— Глупости, веднъж завинаги ви казах, че няма никакъв смисъл. Не искам.
— Отворете.
— Вървете си! Оставете ме на мира, за бога! Предайте му, че не искам.
Йенсен удари два пъти по вратата — тежко и силно.
— Полиция. Отворете.
Вратата се пооткрехна и тя недоверчиво го изгледа.
— Не — каза тя. — Това наистина надминава всякакви граници.
Той прекрачи прага и показа служебния си знак.
— Йенсен — представи се той, — инспектор от шестнадесети участък. Водя разследване, което засяга вашата предишна длъжност и месторабота.
Втренчена в емайлираната значка, тя заотстъпва заднишком навътре в апартамента.
Жената беше съвсем млада, с тъмна коса, хлътнали сиви очи и ясно очертана брадичка. Носеше карирана блуза, кафеникави панталони и гумени ботуши. Имаше дълги крака и съвсем тънка талия, а бедрата й изглеждаха широки. Когато се движеше, личеше, че не носи нищо под блузата. Късата й коса бе разрошена и тя явно не слагаше грим.
По някакъв странен начин напомняше жените по снимките от едно време.
Трудно бе да се разгадае погледът й. Той изразяваше същевременно гняв, уплаха, отчаяние и решителност.
Панталоните й бяха изцапани с боя, а в ръката си държеше четка. Насред стаята, върху разпрострени на пода вестници, стоеше люлеещ се стол, виждаше се, че в момента го боядисва.
Йенсен се огледа. И другите мебели правеха впечатление на прибрани от боклука и боядисани в ярки цветове.
— Значи, не ме излъгахте — каза тя. — Той е пуснал и полицията след мен. Само това липсваше. Но трябва да ви кажа едно нещо от самото начало. Няма да ме уплашите. Можете да ме задържите, ако намерите някакъв повод. В кухнята имам бутилка вино, може би това е достатъчно. Няма значение. Всичко друго е за предпочитане пред тоя тормоз.
Инспектор Йенсен извади бележника.
— Кога напуснахте работа? — попита той.